— Чувствам се… по-силен — заяви Люк. — Да, ще ти помогна да опазим това място. Струва ми се, че ще си прекарам чудесно.
— Между другото, Люк, какво беше съобщението ти за мен? — попитах аз.
— О, ами трябваше да ти кажа да се омиташ оттам, защото е опасно за теб.
— Това вече го знам — казах аз. — Обаче имам още работа в Хаос.
— Е, това е съобщението — сви рамене той. — Във времена като тези никое място не е безопасно.
— Засега тук е безопасно — обади се Коруин. — Нито една от Силите не знае как точно да се добере до това място или пък какво да прави, ако случайно успее да го стори. Този Знак е прекалено силен, за да успее Лабиринтът в Амбър да го погълне, а Логрус просто няма представа как би могъл да го унищожи.
— Това доста опростява задачата ни.
— Все пак не е изключено да настъпи момент, в който Силите ще се опитат да решат ситуацията в своя полза.
— Дотогава просто ще чакаме и ще си отваряме очите. Добре. Какво би трябвало да очакваме все пак?
— Най-вероятно духове — като нас двамата. Те ще искат научат повече за Лабиринта, да го изпробват. Оправяш ли се добре с меча?
— Макар че ще прозвучи нескромно — да, оправям се. Ако уменията ми се окажат недостатъчни, ще прибавя и магическите си знания.
— Стоманата със сигурност ще ги спре, макар във вените им да тече огън, а не кръв. Сега можеш да поискаш от Лабиринта да те пренесе някъде. Ако ли не, след няколко минути ще ти покажа къде са складирани оръжията и другите запаси. Но първо трябва да направя едно малко пътуване и ще се наложи да те оставя тук сам, макар и за кратко.
— Няма проблеми — каза Люк. — Ами ти, Мърл?
— Аз се връщам в Хаос. Трябва първо да обядвам с майка си, а след това да присъствам на погребението на Суейвил.
— Може би той няма да успее да те пренесе чак там — каза Коруин. — Адски близо е до Логрус. Но ти сигурно ще се оправиш и сам. Как е Дара?
— Отдавна не съм я виждал за повече от няколко минути — отговорих аз. — Все така властна, арогантна, а когато опре до мен — и прекалено загрижена. Освен това ми се струва, че е замесена в някакъв политически заговор на местна почва, както и че стои зад някои от по дълбоките връзки между Амбър и Хаос.
Люк затвори очи за миг и изчезна. Малко след това го видях зад колата на Поли Джексън. Той се намести на предната седалка до мястото на шофьора, наведе се и започна да човърка нещо. След няколко секунди откъм шевролета се разнесе музика.
— Нищо чудно — каза Коруин. — Никога не съм я разбирал напълно. Тя се появи в един доста странен период от живота ми, излъга ме, после се любихме, тя премина по Лабиринта в Амбър и накрая изчезна. Като в странен сън. За мен беше очевидно, че ме е използвала. Години наред си мислех, че целта й е била да научи повече за Лабиринта, за да може да се добере до него. Но напоследък имах доста време за мислене и вече смятам, че случаят не е бил точно такъв.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Става въпрос за теб — отвърна той. — Все повече се убеждавам, че тя е искала да зачене дъщеря или син, които да наследят кръвта на Амбър.
Изстинах. Нима причината за моето раждане щеше да се окаже някаква си проста сметка? Нима зачеването ми не бе свързано с поне малко любов? Или всичко е било хитро замислен трик? Усещането въобще не беше от приятните. Почувствах се почти като Дяволския Чекрък — планирано е хладен разум устройство, в което са вложени единствено находчивост и интелект. И все пак той ме наричаше „татко“. Всъщност дори беше привързан към мен. Странно, но аз също бях започнал да се привързвам към него.
— Но защо? — попитах. — Защо за нея е било толкова важно да се родя?
— Единственото, което ми хрумва като причина, са последните й думи преди да изчезне, след като вече бе преминала по Лабиринта. „Амбър ще бъде унищожен“. Това бяха думите й.
Вече ме тресеше. Мислите, които ме връхлитаха, бяха толкова неприятни, че ми се прииска да викам, да заспя, да се напия, каквото и да е, за да се измъкна от тази нелепа ситуация.
— Нима искаш да кажеш, че дължа съществуването си на някакъв дългосрочен план за унищожаването на Амбър?
— Не е изключено — каза Коруин. — Но мога и да греша, хлапе. Може да съм ужасно неправ и в такъв случай ти се извинявам за болката, която ти причиних. От друга страна, може би щях да сгреша още повече, ако не бях споделил съмненията си с теб.