Разтрих слепоочията си, веждите, очите и попитах:
— Какво да правя сега? Не искам да помогна Амбър да бъде унищожен.
Коруин ме прегърна и ме притисна здраво към гърдите си.
— Независимо от това какво представляваш и независимо от това какво са направили с теб, ти все някога ще бъдеш изправен пред своя избор. Рано или късно този миг ще настъпи. Ти си нещо повече от кръвта, която тече във вените ти, Мерлин. Не позволявай на никого да те баламосва, дори на мен. Не се колебай да избереш онова, което ти диктува сърцето, и тогава миналото ще загуби властта си над теб.
Думите му, колкото и общи да ми се сториха, ми помогнаха да се измъкна от черната дупка на отчаянието.
— Благодаря ти — казах аз.
Коруин кимна.
— Първият ти импулс вероятно ще бъде твърде краен и аз те съветвам да му обърнеш гръб. Така няма да постигнеш нищо. Просто ще й дадеш да разбере, че си наясно със замислите й. Много по-умно ще е да поведеш играта внимателно и да научиш колкото можеш повече.
Въздъхнах.
— Прав си, разбира се. Последва ме, за да ми кажеш всичко това и да ми помогнеш да избягам, нали?
Той се усмихна.
— Притеснявай се само за значими неща. Пак ще се видим.
И в следващия миг вече стоях абсолютно сам в центъра на Лабиринта.
После го видях отново, застанал до колата. Разговаряха за нещо с Люк. Коруин явно му обясняваше къде са оръжията, храната и всичко останало. След малко двамата се обърнаха към мен и ми махнаха. Накрая си стиснаха ръцете. Люк се запъти нанякъде и скоро мъглата го скри от погледа ми. От радиото звучеше „Лили Марлен“.
Фокусирах съзнанието си върху желанието да се пренеса в имението Сауал. Мракът ме погълна, но когато погледът ми отново се проясни, стоях все така в центъра на Лабиринта. Опитах пак, този път със замъка на Сухай. Последва нов неуспешен опит.
— Докъде можеш да ме изпратиш? — попитах.
Отново всичко притъмня. След поредното проясняване вече се намирах на белокаменен нос, надвиснал над черните вълни на море, с черно небе над мен. Новото ми местоположение бе затворено между огнените скоби на два бледи полукръга. И това не беше чак толкова зле. Намирах се при Огнената порта, нещо като ключов кръстопът между Сенките в непосредствена близост до Хаос. Обърнах се към морето и започнах да броя. Щом стигнах четиринайсетата блещукаща кула вляво, се завъртях и тръгнах право към нея.
Появих се при една паднала колона, под розово небе. Запътих се към нея и тутакси се пренесох до прозрачна пещера, през която течеше зелена река. Продължих по течението на реката и скоро открих каменни стъпала. В горния им край ме очакваше есенна гора. Повървях близо миля преди да доловя излъчването на пътя, който започваше в основата на едно вечнозелено дърво. Така стигнах до страничния склон на някаква планина, откъдето след още три мъгляви прехода стъпих на пътеката, която щеше да ме отведе до обяда с майка ми. Ако се съдеше по небето, вече не разполагах с излишно време, за да успея да се преоблека.
Спрях на един кръстопът, за да изтупам прахта от дрехите си, да се пооправя и да си среша косата. Незнайно защо се зачудих кой ли би се свързал с мен, ако в същия миг потърсех Люк чрез Картата му — той самият, неговият дух или и двамата заедно? След това се запитах какво ли става сега в Амбър. Сетих се и за Корал, за Найда…
По дяволите.
Щеше ми се да съм на някое друго място. Щеше ми се да съм далеч оттук. Думите на Коруин ме бяха навели на твърде много мисли, при това все нерадостни. Не исках да се чувствам част от ничий замисъл. Не ми харесваха мислите, които ми се въртяха из главата относно майка ми. Не ми се ходеше на никакво погребение. Чувствах се някак неосведомен. След като някой чак толкова искаше нещо от мен, защо просто не си бе направил труда да ми каже какво е то и да ме помоли да му помогна. Ако беше някой близък, шансовете да се включа сигурно щяха да са немалки. Такъв директен подход ми се струваше много по-надежден от подмолните опити да бъда манипулиран.
Можех просто да се обърна и да изчезна сред Сенките, може би дори завинаги. Можех и да се върна в Амбър и да разкажа на Рандъм всичко, което знам. Той щеше да ме предпази от домогванията на Хаос. Можех също така да отпраша към Сянката Земя, да си измисля ново име, да се захвана пак с компютърен дизайн…