— Грайл служи все така вярно на чичо ми Сухай. Какво е станало с Кергма?
— Не знам. Толкова време мина.
Притиснах я към тялото си, за да я стопля.
— Благодаря ти, че си прекарала голямата си дрямка тук, само за да можеш да ме видиш отново…
— Има още нещо, приятелю.
— Още нещо? Какво е то, Глейт? Кажи ми?
— Нещо, което иссскам да ти покажа. Тръгни натам.
И Глейт посочи с глава към мястото, където коридорът се разширяваше. Аз бездруго смятах да продължа натам. Усещах как тялото й вибрира едва доловимо и чувах лекия мъркащ звук, който тя издава понякога.
Изведнъж змията замръзна, а главата й се люшна и щръкна във въздуха.
— Какво има? — попитах аз.
— Мишка — каза тя. — Мишчица. Трябва да половувам, след като ти покажа нещото. Закуссска…
— Ако искаш първо хапни, а аз ще изчакам.
— Не, Мерлин. Не трябва да закъсссняваш за онова, което те е довело тук. Усещам нещо ссстранно във въздуха. Някаква тревожна тръпка…
Навлязохме в широка, висока и естествено осветена част на галерията. Наблизо имаше четири разположени несиметрично статуи от бронз и мед.
— Нататък — каза Глейт. — Не тук.
Завих вдясно при следващия ъгъл и после продължих напред. Не след дълго стигнахме до нов експонат, който приличаше на метална гора.
— По-бавно. По-бавно, малко демонче.
Спрях и огледах дърветата — ярки, лъскави, мрачни, матови. Желязо, алуминий, бронз. Впечатляващо. Когато преди години бях минал за последен път оттук, гората я нямаше. В това естествено нямаше нищо странно. Вече бях забелязал цял куп други промени.
— Сега. Тук. Обърни се. Върни се назад.
Навлязох сред металните дървета.
— Свий вдясно. Онова високото.
Спрях пред гравирания дънер на най-високото дърво вдясно от мен.
— Това ли?
— Да. Изпълзи… нагоре… моля те.
— Искаш да кажеш да се покатеря?
— Да.
— Добре.
Едно от хубавите неща на стилизираните дървета — или поне на това стилизирано дърво — е, че са доста удобни за катерене. Хванах се за една от спираловидните му издатини и се набрах на ръце, после намерих опора за крака си и се надигнах още по-нагоре.
По-високо. Още по-високо. Когато стигнах на около четири метра от пода, спрях.
— И какво да правя сега?
— Изкачи се още по-нагоре.
— Защо?
— Ссскоро. Ссскоро ще разбереш.
Изкачих се на половин метър по-нагоре и го почувствах. Не толкова като гъдел, колкото като някакъв натиск. Обикновено усещам гъдел, когато пътят води към някое опасно място.
— Там има някакъв път — казах аз.
— Да. Бях се навила около един от клоните на сссиньото дърво, когато дойде един Майстор на Сенките и отвори пътя. Ссслед това го убиха.
— Значи пътят сигурно води на някое много важно място.
— И аз така мисссля, макар да не сссе оправям много добре в проблемите на хората.
— Минавала ли си през него?
— Да.
— Значи е безопасен?
— Да.
— Добре.
Изкачих се още по-високо, преодолявайки съпротивата на пътя. Накрая прибрах краката си към тялото и го оставих да ме погълне.
Протегнах ръце напред, за да се предпазя от неприятни изненади. Но всичко мина гладко. Подът беше украсен в черно, сребърно, сиво и бяло. Вдясно се виждаше някаква геометрична конструкция, а вляво — символът на Тунела на Хаоса.
Погледнах надолу само за миг и възкликнах:
— Боже Господи!
— Нали бях права? Важно е, нали? — каза Глейт.
— Важно е — отвърнах аз.
Глава 6
Из целия храм бяха пръснати свещи — повечето високи колкото мен и дебели колкото кръста ми. Някои бяха сребристи, други сиви. Имаше и по няколко бели и черни. Бяха подредени изкусно на различни нива: върху дървени пейки, върху первази, по пода. Все пак основното осветление не идваше от тях. От тавана се спускаха ярки лъчи и отначало реших, че това е дневна светлина. Но когато се вгледах по-внимателно, за да преценя височината на свода, забелязах, че помещението е озарено от голям синьо-бял глобус, придържан от решетка от тъмен метал.