Пристъпих крачка напред. Пламъкът на близката свещ трепна.
Обърнах се към каменния олтар в една ниша в отсрещния край на храма. Пред него, от двете страни, горяха черни свещи. Няколко други — сребристи и по-малки — бяха поставени върху каменната му плоча. Загледах се в изобразеното там.
— Прилича на теб — отбеляза Глейт.
— Мислех си, че твоите очи не могат да регистрират двуизмерните изображения.
— Живях доста време в музея. Защо им е притрябвало да крият образа ти в някакъв таен храм?
Тръгнах към нишата, вперил поглед в картината.
— Не съм аз — казах. — Това е баща ми — Коруин Амбърски…
Пред портрета, в тънка вазичка, бе поставена сребърна роза. Не можех да преценя дали е истинска, или е създадена по магически път.
До нея бе положен Грейсуондир, с острие, леко изтеглено от ножницата. Почувствах, че точно това оръжие е истинското, а мечът, който бях видял в ръцете на духа на баща ми, е само негова реконструкция.
Протегнах се, хванах дръжката и измъкнах меча от ножницата.
Мигом ме облада усещане за сила. Размахах меча, застанах в гард, пристъпих напред, атакувах… Ненадейно Колелцето оживя, оживя и паяжината от сили. Погледнах го, тръснах глава и дойдох на себе си.
— … а това е мечът на баща ми — допълних, прибрах го в ножницата и го оставих — макар и неохотно — върху олтара.
Отстъпих назад, а Глейт ме попита:
— Това важно ли е?
— Много — казах аз.
После пътят ме сграбчи отново и ме пренесе на върха на дървото.
— А ссега какво, Госссподарю Мерлин?
— Трябва да обядвам с майка си.
— Тогава по-добре ме оссстави тук.
— Мога да те върна във вазата.
— Не. Не бях се увивала около дърво от досссста време. Тук ссси ми е добре.
Протегнах ръка и Глейт се проточи към близкия клон.
— Уссспех, Мерлин. Посссети ме пак.
Смъкнах се от дървото, пооправих панталоните си и закрачих забързано по коридора.
След два завоя се озовах до един път към главната приемна и реших, че няма да е зле да се възползвам от него. Изникнах на няколко крачки от масивна камина, в която се преплитаха високи пламъци, и се завъртях, за да огледам просторното помещение. Опитах се да си придам вид на човек, пристигнал преди доста време.
Бях сам. Това леко ме озадачи — при толкова буйно накладен огън в камината. Оправих си ризата, изтупах праха от дрехите си и прекарах набързо гребена през косата си. Тъкмо се бях заел да проверя щателно състоянието на ноктите си, когато усетих леко раздвижване на върха на просторното стълбище вляво.
Тя беше вихрушка в сърцевината на триметрова кула. В центъра й танцуваха пращящи мълнии. По стълбите се посипаха късчета лед. Парапетът се вледеняваше при докосването й. Моята майка. Май ме забеляза в мига, в който я забелязах и аз, защото тутакси спря, кривна към стълбището и заслиза.
Видът й се променяше неусетно почти с всяка крачка. Отказах се от няколкото малки промени, с които бях започнал преобразяването си, още щом отгатнах намерението й. Бях се захванал с него в мига, в който я мярнах. Тя вероятно бе постъпила по същия начин. Не ми се вярваше да го е направила, за да се пошегува. Не би било в неин стил.
Преображението на майка ми завърши точно при последното стъпало и тя се превърна в прекрасна жена, облечена с черни панталони и червена риза с навити ръкави. Погледна ме, усмихна се, дойде към мен и ме прегърна.
Би било глупаво от моя страна да промърморя, че съм смятал да се преобразя, но съм забравил, както и да направя каквато и да било забележка от сорта.
Дара леко ме отблъсна, плъзна поглед по дрехите ми и поклати глава.
— Че си спал с дрехите си, е очевидно. Не знам само какво си тренирал с тях и дали преди, или след спането.
— Виновен съм — признах си аз. — Спрях да се порадвам на гледката край пътя и тутакси ме връхлетяха неприятности.
— Затова ли закъсня?
— Не. Закъснях, защото се отбих в галерията и се забавих там повече, отколкото възнамерявах. Освен това не съм чак толкова закъснял.