Тя хвана ръката ми и ме обърна.
— Прощавам ти. — И ме побутна към розово-зелено-златната колона на пътищата, разположена в огледалната ниша вдясно.
Не ми се стори, че очаква от мен да й отвърна нещо, и затова просто замълчах. Щом влязохме в нишата, се вгледах с любопитство в колоната, за да разбера дали ще я обиколим по часовниковата стрелка, или пък в обратна посока.
Обратно на часовниковата стрелка. Интересно.
Образите ни се отразяваха и преотразяваха едновременно от три страни. След всеки следващ кръг около колоната се озовавахме в различни стаи. Наблюдавах калейдоскопичните промени, докато накрая спряхме в кристална пещерна ниша на ръба на подземно море.
— От доста време не бях и помислял за това място — казах аз и стъпих върху чистия бял пясък. От кристала извираше светлина, напомняща едновременно за клади, за слънчеви отражения, за канделабри и неонови реклами, може би поради странната му структура. По брега, стените и черните води бяха разхвърляни фрагменти от пъстроцветни дъги.
Тя пое ръката ми и ме поведе към една леко издигната и оградена с парапет платформа. Щом се приближихме, забелязах, че на нея има пищно подредена трапеза. Върху една по-голяма от самата трапеза масичка за сервиране бе подредена богата колекция от похлюпени блюда. Изкачихме няколкото стъпала към платформата, аз й държах стола да седне и след това отидох до масичката с ястията, за да им хвърля един поглед.
— Седни, Мерлин — каза майка ми. — Аз ще ти сервирам.
— Няма нищо — отвърнах и вдигнах един похлупак. — Бездруго съм вече тук. Ще направя първия тур.
Дара стана от масата.
— Тогава и двамата ще се самообслужим.
— Дадено.
Заредихме подносите си и се върнахме при масата. Щом седнахме, един ярък лъч откъм водата освети сводестия купол на пещерата и тя сякаш се превърна в оребрената вътрешност на чудовище, което ни бе погълнало.
— Отпусни се. Знаеш, че не могат да се доберат чак дотук.
— Права си. Но когато очаквам някой гръм да ми се стовари върху главата, апетитът ми се изпарява.
Дара се засмя и още преди ехото от смеха й да заглъхне, в далечината избоботи гръмотевица.
— Сега успокои ли се? — попита тя.
— Да — отвърнах и вдигнах вилицата си.
— Съдбата ни дарява със странни родственици.
Погледнах я и опитах да разгадая изражението й, но не успях, затова просто промърморих едно „да“.
Майка ми ме огледа на свой ред, но аз също не издадох нищо от настроенията и мислите си.
— Когато беше малък, ти изведнъж реши да говориш с мен едносрично, в знак на това, че си ми сърдит.
— Да — казах аз.
Заехме се с обяда. По спокойната мрачна повърхност на морето последваха нови проблясъци. Стори ми се, че мярнах в светлината на последния далечен кораб с вдигнати, издути от вятъра черни платна.
— Спази ли уговорката си е Мандор?
— Да.
— Как е той?
— Добре.
— Тревожи ли те нещо, Мерлин?
— Много неща.
— А ще ги споделиш ли с майка си?
— Ами ако тя е част от тях?
— Щях да бъда разочарована, ако се окажеше, че не съм. Все пак още колко смяташ да се цупиш заради тай’ига-та? Сторих онова, което сметнах за правилно. Все още мисля, че постъпих както трябва.
Кимнах и без да спирам да дъвча, отбелязах:
— Това вече го изяснихме през последния цикъл.
Откъм брега долетя лек плясък. Едно отражение се плъзна над масата и се настани върху лицето й.
— Нещо друго ли има? — попита тя.
— А защо ти не ми кажеш?
Срещнах погледа й и го издържах.
— Не разбирам за какво намекваш — каза тя.
— Знаеш ли, че Логрус притежава разум? И Лабиринтът също?
— Мандор ли ти каза?
— Да, но аз вече го знаех.
— Откъде?
— От лични контакти.
— С Лабиринта? С Логрус?
— И с двамата.
— И какво искаха те?