— Да ме разиграват. Борят се за надмощие и искаха от мен да избера нечия страна.
— Ти чия страна избра?
— Ничия. Защо?
— Трябваше да ме предупредиш.
— Защо?
— За да те посъветвам. За да ти помогна.
— Срещу Силите на Вселената ли? Докъде стигат връзките ти, майко?
Тя се усмихна.
— Не е изключено някой като мен да знае някои неща за тяхната същност.
— Някой като теб?…
— Магьосница като мен.
— А ти колко си добра всъщност, майко?
— Не мисля, че някой ме превъзхожда значително, Мерлин.
— Както обикновено най-близките научават последни. Защо тогава не ме подготви ти, вместо да ме пращаш при Сухай?
— Аз не съм добър учител. Не обичам да уча другите.
— Но си обучила Джасра.
Главата й се килна вдясно, тя присви очи.
— Това пак от Мандор ли го научи?
— Не.
— От кого тогава?
— Какво значение има?
— Голямо — отвърна тя. — Защото май не го знаеше при последната ни среща.
Спомних си, че майка ми бе подхвърлила нещо в двореца на Сухай, някаква странна забележка относно Джасра, която намекваше за известна близост и която при други условия бих запечатал в съзнанието си. Но напоследък трудно се концентрирах върху детайлите, тъй като целият ми живот се бе превърнал в бясно спускане по хлъзгав хълм сред разразила се гръмотевична буря, с кола, чиито спирачки издават странни звуци. Тъкмо се канех да я попитам какво значение има кога точно съм научил за това, когато осъзнах, че я интересува друго. Искаше да узнае с кого съм говорил след като се разделихме с уговорката да обядваме заедно. Споменаването на Люк като дух на Лабиринта едва ли щеше да разведри атмосферата, затова…
— Добре де, Мандор го изтърва несъзнателно. После ме помоли да не казвам на никого.
— С други думи — каза Дара, — е очаквал да ми го кажеш. Защо винаги постъпва така? Направо му се чудя. Адски е потаен.
— Може наистина да му се е изплъзнало.
— На Мандор нищо нему се изплъзва. Не го настройвай срещу себе си, синко. За нищо на света.
— За един и същ човек ли говорим?
Дара щракна с пръсти.
— Разбира се. Ти го познаваш единствено от детските си години. После те нямаше доста време. Оттогава си го виждал само няколко пъти. Да, той е потаен, затворен и опасен.
— Винаги сме се разбирали добре.
— Има си хас! Той не се кара с никого, ако няма сериозна причина.
Вдигнах рамене и продължих да се храня.
— Предполагам, че и той се е изказал приблизително по същия начин за мен — каза тя след малко.
— Не си спомням такова нещо.
— А да се е опитвал напоследък да ти дава уроци по благоразумие?
— Не. Смятам обаче наистина да се погрижа за благоразумието си.
— Сигурно си изкарал нелоша школа в Амбър.
— И да е така, още не съм забелязал ефекта.
— Добре де, добре. Ако не желаеш да те питам, можеш просто да ми го кажеш.
— Не е точно така.
— Тогава кажи ми какво искаха от теб Логрус и Лабиринтът?
— Нали ти казах — да взема нечия страна.
— Толкова ли ти е трудно да прецениш кого предпочиташ?
— Трудно ми е да преценя кого не предпочитам.
— Заради това, че — както каза — са те „разигравали“ в битката си за надмощие, така ли?
— Именно.
Тя се засмя.
— Боговете не са по-добри от нас, но това показва, че поне не са по-лоши. Осланяй се на човешкия морал при липса на по-добър. Ако и това се окаже недостатъчно, за да направиш своя избор, припомни си другата неоспорима истина — че си син на Хаос.
— И на Амбър — уточних аз.
— Но си израсъл тук.
— И съм живял в Амбър. И на двете места имам немалко роднини.
— Наистина ли ти е толкова трудно?
— Не бих усложнявал излишно нещата, ако не беше.
— В такъв случай — каза тя, — обърни нещата наопаки.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се питай към кой от двата Знака изпитваш по-топли чувства, а кой от тях би могъл да ти даде повече.