Отпих от прекрасния зелен чай. Бурята се приближаваше. Нов плясък в залива.
— Добре — казах. — Кажи ми ти.
Тя се наведе напред, усмихна се и очите й потъмняха. Винаги е контролирала безпогрешно лицето и тялото си, променяйки ги така, че да съответстват на настроението й. Не става въпрос за коренно различна форма. Просто тя предпочита понякога да прилича малко повече на момиче, а друг път — на зряла, привлекателна жена. Обикновено избира златната среда. Но този път в чертите й се появи някакъв намек за безвремие и аз изведнъж осъзнах, че никога не съм бил наясно с истинската й възраст. Гледах как над лицето й се спуска булото на някаква древна сила.
— Логрус — каза тя — ще те дари с величие.
Не можех да откъсна погледа си от нея.
— Какво величие по-точно? — попитах.
— А ти какво величие жадуваш?
— Не знам дали въобще някога съм желал да бъда велик. Подобна страст мога да сравня с това да искаш да бъдеш по-скоро инженер, отколкото да желаеш да сътвориш нещо, да бъдеш по-скоро писател, отколкото да искаш да напишеш нещо. Става въпрос за страничен ефект, а не за самата същност на нещата. Чиста проба балсам за егото.
— Но ако си го заслужил, ако величието ти се полага, защо тогава да не го получиш?
— Сигурно е така. Но аз все още не съм направил нищо… — Очите ми се спряха на един светъл кръг под тъмната водна повърхност, който се носеше напред, бягайки сякаш от приближаващата буря. — … нищо освен едно странно съоръжение, което едва ли би могло да мине за велико дело.
— Ти си млад — каза Дара, — а времето, в което ти се налага да бъдеш необичайно сведущ и опитен, дойде неусетно дори за мен самата.
Ако си домъкнех отнякъде кафе с магия, дали това щеше да я раздразни? Да, най-вероятно. Затова реших да се задоволя с чаша вино. Налях си, отпих една глътка и казах:
— Боя се, че не разбирам за какво говориш.
Дара кимна.
— Това едва ли е нещо, което може да се обясни с просто изложение… — Освен това мисля, че ще е прибързано от моя страна да спомена пред теб за тази възможност.
— Майко, какво се опитваш да кажеш?
— Тронът. Управлението на Царството на Хаоса.
— Мандор също ми предложи да си помисля по въпроса — казах аз.
— Добре. Никой освен Мандор, не би прибързал чак толкова.
— Предполагам, че на всяка майка е присъщо да се опитва да уреди синовете си в живота, но за съжаление ти си ми намислила работа, за която ми липсват не само способности, наклонности и опит, но и каквото и да е желание.
Тя сплете пръсти и ме погледна над тях.
— Много по-способен си, отколкото си мислиш, а твоето желание в случая няма никакво значение.
— Като заинтересована страна бих поспорил с теб.
— Дори ако това е единственият начин да защитиш приятелите и близките си, както тук, така и в Амбър?
Отпих още една глътка от виното.
— Да ги защитя? От какво?
— Лабиринтът се кани да преобрази междинните области на Сенките според собствените си разбирания. Освен това, вероятно вече е достатъчно силен, за да го постигне.
— Нали ставаше въпрос за Амбър и Хаос, а не за Сенките?
— Логрус ще трябва да се опълчи срещу това нашествие. И тъй като най-вероятно ще загуби директния двубой, той ще се опита да вербува свои агенти, с които да удари Амбър. Естествено най-ефективните агенти ще се окажат избраниците на Хаос…
— Това е лудост! — възкликнах. — Трябва да има и друг изход.
— Вероятно — каза тя. — Приеми трона и ти ще си този, който ще дава заповедите.
— Но аз не знам достатъчно.
— Ще получиш сведения за всичко необходимо.
— А останалите претенденти?
— Те не са твоя грижа.
— Аз пък си мисля, че начинът, по който ще се добера до короната, ме засяга пряко все едно дали ще съм задължен на теб, или на Мандор с повече убийства.
— Прав си. Тъй като и двамата сме от рода Сауал, подобна равносметка ще е напълно безсмислена.
— Искаш да кажеш, че и ти си се включила в играта?
— Очевидно имаме известни различия — каза майка ми, — затова не смятам повече да обсъждам подбора на средства.