— Че иска да ме отведе от онова опасно място.
Дара кимна.
— И очевидно е успял да го направи. Каза ли ти още нещо? Случи ли се нещо друго, което би могло да се окаже важно?
— Попита ме за теб.
— Наистина ли? И само толкова?
— Нямаше някакво специално послание, ако това имаш предвид.
— Разбирам.
Майка ми погледна встрани и известно време не пророни нито дума. После попита:
— Тези духове не просъществуват дълго, нали?
— Не.
— Хваща ме яд само като си помисля, че след всичко той все още може да играе някаква роля.
— Той е жив, нали, майко? И ти знаеш къде е.
— Аз не съм негов пазач, Мерлин.
— Мисля, че си.
— Невъзпитано е да ми противоречиш по този начин.
— Но се налага — възразях аз. — Срещнах се с неговия образ, който още не бе дошъл в Хаос. Баща ми определено е искал да е тук с останалите при сключването на договора. Но всъщност е искал много повече нещо друго — да се срещне с теб. Съзнанието му е било обладано от толкова много въпроси без отговори — откъде си дошла, защо си избрала именно него, защо сте се разделили по този начин…
— Достатъчно! — извика тя. — Забрави за това!
Не й обърнах внимание.
— Освен това знам, че той е бил тук, в Хаос. Видели са го тук. Не може да не те е открил. Какво се случи след това? Как отговори ти на въпросите му?
Дара се изправи, впери гневен поглед в мен и заяви:
— Чашата преля, Мерлин. Очевидно с теб не може да се води цивилизован разговор.
— Той твой затворник ли е, майко? Нима си го затворила някъде далеч оттук, където няма да може да те притеснява и да пречи на плановете ти?
Майка ми отстъпи от масата толкова бързо, че едва не се спъна, и възкликна:
— Отвратително дете? И ти си същият като него! Защо трябва да си приличате толкова много?
— Ти се боиш от него, нали? — продължих аз, осъзнал неочаквано, че може би именно това е верният отговор. — Боиш се да убиеш един принц на Амбър, дори когато зад теб стои самият Логрус. Заключила си го някъде, за да не се появи и да не направи на пух и прах последните ти кроежи. Страхувала си се и от онова, което е трябвало да направиш с него, за да го обезоръжиш.
— Глупости! — каза тя и заотстъпва назад, тъй като аз бях заобиколил масата и се приближавах към нея. На лицето й се бе изписал неподправен страх. — Това са само догадки. Той е мъртъв, Мерлин! Откажи се! Остави ме на мира! Той щеше да унищожи всички ни! И все още би го направил, стига да можеше!
— Той не е мъртъв — заявих аз.
— Откъде си толкова сигурен?
Едва се сдържах да не й кажа, че съм говорил с него.
— Само виновните се защитават толкова настървено — казах. — Той е жив. Къде е?
Дара кръстоса ръце пред гърдите си. Страхът й се бе стопил, гневът също. В обичайното й чувство за хумор се промъкна подигравателна нотка.
— Тогава го потърси, Мерлин. Потърси го както намериш за добре.
— Къде? — настоях аз.
— В Кладенеца на Хаоса.
Около глезените й лумна пламък, започна да обхожда тялото й обратно на часовниковата стрелка, издигаше се все по-нагоре и оставяше след себе си алена следа. В мига, в който стигна върха на главата й, тялото й вече бе скрито зад кървавочервения му покров. Последва леко просъскване и пламъкът изчезна заедно с нея.
Пристъпих напред, коленичих и докоснах мястото, където бе стояла допреди малко. Леко затопляне, нищо повече. Хубаво заклинание. Никой не ме бе научил на него. Осъзнах, че мама винаги се бе появявала и изчезвала доста стилно.
— Чък?
Той блесна около китката ми, отдели се от нея и цъфна право пред мен.
— Да?
— Още ли не можеш да пътуваш през Сенките?
— Мога — отвърна той. — Щом Знакът на Логрус си отиде, всичко си дойде по местата. Мога да отпътувам накъдето си поискам. Мога да пренеса и теб. Искаш ли?
— Да. Пренеси ме в галерията на горното ниво.