— Не.
— Хрумна ми, че бихме могли просто да се разхождаме и да си говорим, без да можем да си навредим един на друг. Просто мястото е такова.
Свих зад следващия ъгъл. Там заварих нови мои отражения, кацнали на най-различни места. След няколко секунди чух Джърт рязко да си поема дъх, а после прокънтя и смехът му.
— Започвам да схващам идеята ти!
Три крачки и нов завой. Спрях. Тук имаше два мои и два негови образа. Джърт не гледаше към мен. Протегнах бавно ръка. Той се обърна, видя ме. Устните му се раздвижиха. Отстъпи назад и изчезна.
— За какво искаш да говорим? — попитах.
— Не знам откъде да започна.
— Такъв е животът.
— Доста си разстроил Дара…
— Това беше съвсем скоро. Разделихме се преди десет или петнайсет минути. В имението ли си отседнал?
— Да. Знаех, че ще обядвате заедно. Видях я съвсем за кратко, малко преди да дойда тук.
— Не бих казал, че тя ме остави в по-добро настроение.
Заобиколих следващия ъгъл и минах през една врата, тъкмо навреме, за да го видя как се подсмихва.
— Тя си е такава понякога — каза Джърт. — Разбрах, че Логрус се е отбил за десерта.
— Да.
— Майка ни спомена, че според нея той е избрал теб за трона.
Надявах се да е видял как свих рамене.
— Така изглежда. Но аз не го искам.
— Обаче си казал, че ще го направиш.
— Само ако това се окаже единственият начин да бъде възстановен балансът между Силите. Но съм убеден, че няма да се стигне дотам.
— Да де, но той те е избрал.
Ново свиване на рамене.
— Тмер и Тъбъл са преди мен.
— Това няма никакво значение. Аз също исках да седна на трона.
— Знам. Доста тъпо от твоя страна.
Изведнъж той се появи навсякъде около мен.
— При това състояние на нещата, да — съгласи се Джърт. — Аз бях тръгнал по този път още преди ти бъдеш избран. Всеки път, когато се срещахме, си мислех, че съм на ръба на успеха, но всъщност с всеки следващ път животът ми увисваше на все по-тънък косъм.
— И положението се объркваше все повече.
— Последния път — в църквата — в Кашфа, бях убеден, че най-после ще приключа с теб. Вместо това едва не се простих с живота си.
— Да речем, че Дара или Мандор отстранят Тмер и Тъбъл. Тогава ти би се опитал да се справиш с мен. Ами Деспил?
— Той би отстъпил.
— Питал ли си го?
— Не. Но съм убеден в това.
— Винаги си разчитал твърде много на предположенията си, Джърт.
— Може и да си прав — каза той, появи се и пак изчезна. — Както и да е, това няма значение. Аз се отказвам. Край с надпреварата. Да върви по дяволите.
— И как така?
— Дори Логрус да не бе изразил намеренията си толкова недвусмислено, аз вече се чувствах доста изнервен. Не само защото се страхувах, че ти също би могъл да ме убиеш. Мислех непрекъснато за себе си и за трона. Какво би станало, ако наистина успея да се добера до него? Изобщо не съм убеден, че съм способен да го задържа. — Завих отново и го мярнах да облизва устните си, сбърчил вежди. — Може да забъркам някоя страхотна каша. Освен ако нямам до себе си добър съветник. Това би ме направило зависим от Мандор или Дара, нали така? И ще се превърна в обикновена марионетка.
— Вероятно. Но ти успя да ме заинтригуваш. Откога започна да мислиш по този начин? Нима Изворът те е променил така? Ами ако съм успял да прекъсна процеса тъкмо навреме, за да те насоча във вярната посока?
— Не е изключено да има нещо такова — каза Джърт. — Сега се радвам, че не можах да премина през пълния цикъл. Подозирам, че тогава щях да полудея, също като Бранд. Но може това да не е всичко. Или… кой знае?
Последва мълчание. Прекрачих прага на следващата врата, обграден от няколко свои озадачени изображения.
— Тя не искаше да те убия — смотолеви той накрая, някъде вдясно от мен.
— Джулия?
— Да.
— Как е тя?
— Оправя се. Всъщност доста бързо.
— И тя ли е в имението?
— Да.
— Ъъ, бих искал да я видя. Но бих я разбрал, ако не се съгласи. Тогава си мислех, че забивам кинжала си в тялото на Маскирания. Съжалявам.