Сведох глава. Прииска ми се да протегна ръка и да го докосна, но не го сторих.
Джърт измънка тихо, точно както правеше като дете, когато се опитваше да вземе някакво решение. После каза бързо:
— Трябва да се доберем до нея преди тях и да я отведем на някое безопасно място. Или пък да я измъкнем, ако вече са успели да я докопат.
— Ние?
Джърт се усмихна, което си беше истинско събитие.
— Нали знаеш как съм се променил. Вече съм доста печен.
— Надявам се — казах аз. — Надявам се ти е ясно какво ще стане, ако някой разбере, че това е работа на двама от братята Сауал? Хендрейк най-вероятно ще поискат да си отмъстят.
— Дори ако Дара ги убеди да не го правят?
— Те ще си помислят, че именно тя ги е преметнала.
— Добре тогава. Никакви свидетели.
Можех да му кажа, че така ще загинат наши невинни роднини, но това сигурно би прозвучало лицемерно. Още повече, че наистина не давах и пет пари за Хендрейк. Вместо това казах:
— Доколкото съм наясно, Изворът те е превърнал в нещо като „жива Карта“. Предполагам, че точно това ти позволи да изчезнеш с Джулия във Владението.
Той кимна.
— Можеш ли да ни пренесеш по същия начин в Кашфа?
Звънът на далечен гонг изпълни въздуха.
— Мога да направя всичко, което могат и Картите — каза Джърт. — Мога и да пренеса някого със себе си. Проблемът е, че обхватът на Картите не е безкраен. Ще трябва да го направя на няколко скока.
Гонгът прозвуча отново.
— Какво става? — попитах аз.
— Гонга ли имаш предвид? Това означава, че погребението ще започне скоро. Из цял Хаос го чуват.
— Пак закъснявам.
— Може би да, а може би не. Хрумна ми нещо.
— Да чуем.
— Може да използваме погребението като алиби, ако ни се наложи да очистим неколцина от Хендрейк.
— Откъде накъде?
— Времевата разлика. Първо ще отидем на погребението, за да ни видят всички. После ще се измъкнем, ще си свършим работата и ще върнем за остатъка от службата.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Според мен шансовете ни са добри. Доста се помотах наоколо. Започнал съм да развивам добър усет за времевия поток.
— Тогава да опитаме. Нещата едва ли могат да се влошат значително.
Отново гонгът.
Червено — цветът на огъня на живота, който тече във вените ни, траурният цвят на Хаос. Предпочетох да използвам Колелцето, а не Логрус, за да си доставя нужните дрехи. Искаше ми се поне за известно време да избягвам всякакви излишни контакти със Знака на Хаоса.
Джърт ни прехвърли в покоите си, където вече го чакаше неговият погребален костюм. Прииска ми се поне за малко да видя старата си стая. Някой друг път може би, когато времената са по-спокойни…
Измихме се, сресахме се и се пооправихме набързо. Заех се да преобразя тялото си, Джърт също. После се облякохме внимателно, без да забравяме всички задължителни атрибути. Ризи, бричове, наметала, гривни на китките и глезените, шалчета и медальони с родовия герб — изглеждахме доста предизвикателно. Трябваше да оставим оръжията. Решихме да се върнем после за тях.
— Готов ли си? — попита Джърт.
— Да.
Той ме хвана за ръката, пренесохме се и се появихме близо до вътрешния ръб на Площада в Края на Света, където опечалените вече бяха оформили шпалир около маршрута на погребалната процесия. Синьото небе над площада бе леко потъмняло. Поразходихме се насам-натам с надеждата, че ще ни видят колкото може повече познати. Няколко едновремешни приятели ми махнаха за поздрав. Проблемът беше, че повечето от тях ме спряха, за да разменят по няколко думи с мен, тъй като не се бяхме виждали от доста време. И Джърт се сблъска със същия проблем. Освен това повечето се чудеха защо сме тук, а не при Телбейн — масивната бляскава кула на Хаоса. Гонгът продължаваше да призовава на равни интервали поданиците на покойния владетел. Вече усещах как вибрациите му се предават дори по плочите на пода, тъй като сега бяхме съвсем близо до него. Пробивахме си бавно път през Площада право към масивната колона от черен мрамор на самия ръб на Кладенеца и фронталната му арка от вкаменен пламък, от която започваше стълбище със стъпала и перила от уловен във времето огън. Грубият амфитеатър, към който водеха стълбите, бе осеян с факли и едновременно с това излъчваше своя собствена светлина. В далечния му край се възправяше черният блок, кацнал на самия ръб на Кладенеца, от чиято празнота се бе зародило всичко на този свят.