Все още никой не бе тръгнал надолу. Застанахме до арката и погледнахме назад към мястото, откъдето трябваше да се зададе процесията. Кимахме на приятелски усмихнати демонични лица, потръпвахме от пронизващия екот на гонга и наблюдавахме небето, което продължаваше да потъмнява. Ненадейно нечие мощно излъчване завладя съзнанието ми.
— Мерлин!
До мен мигом достигна образът на Мандор в неговата нехуманоидна форма, погледнал към облечената си в червен плат ръка, която държеше моята Карта. По лицето му за пръв път от доста време насам виждах нещо, което би могло да мине почти за раздразнение.
— Да? — отвърнах аз.
Погледът му се насочи над рамото ми. Лицето му тутакси се промени — веждите му се повдигнаха, а устните му се разтвориха.
— Този до теб Джърт ли е? — попита той.
— Да.
— Доколкото си спомням, напоследък не се разбирахте особено. Поне ти твърдеше така при последния ни разговор.
— Решихме да загърбим враждата си, докато трае погребението.
— Доста цивилизовано решение. Не знам само дали определението „мъдро“ също би му подхождало.
Усмихнах се казах:
— Знам какво правя.
— Наистина ли? — попита Мандор. — Тогава защо си до катедралата, а не до Телбейн?
— Никой не ми е казвал, че трябва да бъда до Телбейн.
— Странно. Майка ви трябваше да ви предупреди, теб и Джърт, че сте включени в процесията.
Поклатих глава и се обърнах към Джърт.
— Джърт, да си чувал, че трябва да се включим в процесията?
— Не — каза той. — Но, от друга страна, би било логично. Но пък си мисля, че тъй като сме под Черния покров, сигурно не би било зле да не се развяваме излишно насам-натам. Кой ти каза, че трябва да сме там?
— Мандор. Твърди, че Дара е трябвало да ни предупреди.
— На мен не ми е казвала нищо.
— Чу ли?
— Да. Това вече няма значение. Идвайте веднага и двамата.
И той протегна другата си ръка.
— Иска ни там. Веднага — казах аз на Джърт.
— Проклятие — промърмори той и се приближи до мен.
Пресегнах се и хванах ръката на Мандор, малко след като Джърт сложи ръка на рамото ми. Заедно пристъпихме напред…
… и се озовахме сред бляскавия интериор на главната зала на Телбейн на приземното ниво — истински шедьовър в черно, сиво, зелено и пурпурно, с огромни свещници, огнени скулптури покрай стените и големи кристални глобуси, които плуваха във въздуха, напълнени с вода, в която шаваха странни създания. Залата бе препълнена от благородници, родственици и придворни, които се лутаха като разровена жарава около катафалката на покойния владетел. Гонгът удари отново точно когато Мандор се опита да ни каже нещо.
Той изчака вибрациите да заглъхнат и продължи:
— Казах, че Дара още не е пристигнала. Вървете да изкажете съболезнованията си, за да може Бансиз да ви определи места.
Хвърлих един поглед към катафалката и мярнах Тмер и Тъбъл. Тмер говореше с Бансиз, а Тъбъл с някакъв благородник, който се бе обърнал с гръб към мен. Една ужасяваща мисъл прониза съзнанието ми.
— Как стоят нещата с охраната на процесията? — попитах.
Мандор се усмихна.
— Има достатъчно телохранители, смесили се с участниците в процесията — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен, че теб специално ще те следят неотлъчно.
Погледнах Джърт, за да разбера дали е чул. Той ми кимна.
— Слава Богу.
Запътих се към ковчега, сквернословейки под носа си. Джърт ме последва. Единственият начин за измъкване, за който се сещах, бе да помоля Лабиринта да изпрати тук моя дух-двойник. Но Логрус щеше да долови мигом енергийния лъч. Изчезнех ли, не само щяха да бъда надушен ами най-вероятно и проследен, при това пак от самия Логрус, когото Дара бе помолила за съдействие. Той щеше да разбере, че съм опитал да му попреча да спечели точка в играта с Лабиринта, и мръсният канал щеше да прелее с нечувана сила. Нямах намерение да прекалявам с балансирането по ръба на бръснача под предлог, че съм незаменим.