— Направи го, а аз ще се справя с моята част.
— Добре. Ще използвам двамата мъже пред нас. Приключа ли, веднага ще ти направя този знак — казах аз и спуснах лявата си ръка от височината на рамото си до кръста. — Двамата ще се наведем, все едно че някой от нас е изпуснал нещо, и ти ще ни измъкнеш оттук.
— Ще бъда готов.
С Колелцето щеше да е много по-лесно, отколкото с обичайните заклинания. Нали то самото представляваше нещо като магически каталог. Така че просто му поставих задачата и само след няколко секунди пръстенът вече бе успял да прегледа всичките си налични запаси и да комбинира няколкото подходящи варианта, за да представи накрая готовия продукт — завършено заклинание, което би ми отнело доста време, ако трябваше да го приготвям по класическия метод. Вдигнах ръката си до рамото, извиках един от многобройните енергийни източници на Колелцето и с негова помощ „инжектирах“ заклинанието в телата на „жертвите“. И щом се убедих, че търсеният ефект е налице, свалих дланта си до кръста и се наведох.
Усетих леко замайване и когато се изправих отново, вече бяхме в покоите на Джърт. Засмях се, а той ме потупа по рамото.
Незабавно приехме хуманоидните си форми и се преоблякохме. Без да губи нито миг, Джърт хвана ръката ми и двамата се озовахме при Огнената порта. В следващия миг той направи нов скок. Този път кацнахме на планински връх под зелено небе. И отново — по средата на извит мост на бездънна пропаст, с небе, поглъщащо звездите си една по една.
— Хайде пак — каза Джърт и преди да успея да премигна вече стояхме края една широка бойница на някаква влажна и хлъзгава стена. Ято буреносни облаци се носеше стремително на изток. Подухна лек южен бриз.
Беше вътрешната крепостна стена на Джидраш — столицата на Люк в Кашфа. Долу се виждаха четири големи сгради, между които дворецът и Храмът на Еднорога, както и още няколко по-малки. Вдясно се виждаше добре и онова крило на двореца, в което Грайл ме бе спипал по време на тайната ми среща с кралицата. Като че ли дори успявах да различа един счупен кепенец сред пълзящата зеленина.
— Ето там — казах аз и посочих мястото. — Там я видях за последен път.
За част от секундата се пренесохме в познатата стая. Не заварихме никого в нея. Подът беше пометен, прахта избърсана, леглото оправено. Изрових от колодата си Картата на Корал и се загледах в нея. Повърхността й стана значително по-студена, долових нечие присъствие и насочих съзнанието си към него.
Тя беше и не беше там. Отново онова отсъстващо излъчване на заспалия или изпадналия в безсъзнание. Закрих Картата с ръка и преустанових контакта.
— Какво има? — попита Джърт.
— Мисля, че е упоена — отвърнах аз.
— Това би могло да означава, че вече са се добрали до нея. Можеш ли да я откриеш, докато е в това състояние?
— Не е изключено и да е в съседната сграда, за да медитира. Не се чувстваше добре, когато я оставих.
— Тогава какво?
— Така или иначе ще трябва да се свържем с Люк — уточних аз и затърсих нужната Карта.
Свързах се с него на мига.
— Мерлин! Къде си, по дяволите? — попита той.
— Ако си в двореца си, значи съм на две крачки от теб.
Люк стана от ръба на леглото, на което бе седял, дръпна от близкия стол една зелена риза и покри с нея богатата си колекция от белези. Стори ми се, че мярвах още някого в леглото. Той се обърна натам и промърмори нещо, но не можах да чуя какво.
— Трябва да поговорим — каза Люк и прокара ръка през рошавата си коса. — Пренеси ми при себе си.
— Добре — отвърнах аз. — Но преди това трябва да те предупредя, че брат ми Джърт е с мен.
— Носи ли меча на баща ми?
— Ами… не.
— Тогава няма да го убия точно сега — уточни Люк и запаса ризата си.
После протегна рязко ръка. Аз я поех и той се присъедини към нас.
Глава 8