— Значи независимо от това дали е участвала съзнателно, или просто е изиграла ролята на магическа бомба със закъснител, мамчето е преметнала татко, за да го накара да завладее Амбър и в края на краищата да промени света, така ли?
— Виж, не мисля, че той е бил света вода ненапита.
— Така е, но се чудя доколко са били изпипани плановете му — каза Люк замислено. — Това е най-ободряваща новина от цял месец насам.
Излязохме на една покрита алея, която вървеше успоредно със стената на двореца. Люк спря, огледа се и попита:
— Къде е той?
— Не е тук — казах аз. — Просто си търсех предлог, за да те измъкна без наоколо да има свидетели, които да кажат, че съм отвлякъл краля.
— Къде отиваме, Мерлин? — попита Джърт, тъкмо когато бях успял да призова с помощта на Колелцето спирала, която обединяваше шестнайсет различни енергийни източника.
Вече я бях използвал, за да пристигна тук от Амбър, макар че тогава бях разчитал само на няколко бегли детайла, а не на завършен образ. Проблемът беше, че сега трябваше да прехвърля трима души, при това на далеч по-сериозно разстояние.
— Имам една задачка за теб — казах аз.
Сякаш се гмурнахме в развилнял се калейдоскоп. Телата ни се разкривиха като в картина на кубист и след това си възвърнаха нормалните очертания, за да се появят до едно огромно дърво, чийто връх се губеше в гъстата мъгла. На десетина метра от нас бе паркиран червено-бял шевролет модел 57-а. От радиото се разнасяше „Деветте девици“ на Редбърн.
От задната седалка се надигна духът на Люк и зяпна оригинала си с широко отворени очи. Не бих казал, че Люк бе по-малко изненадан от срещата със своето копие.
— Здрасти — казах аз. — Запознайте се. Едва ли е нужно да ви представям един на друг. Имате доста общи неща.
Джърт пък зяпна Лабиринта.
— Издание на Лабиринта под редакцията на баща ми — подхвърлих аз.
— За това се сетих и сам — каза Джърт. — Въпросът е — какво правим тук?
— Просто ми хрумна нещо. Но се надявах, че Коруин ще е тук, за да мога да го обсъдя с него.
— Той се върна за малко и после пак отпраши на някъде — обясни Люк Втори, чул забележката ми.
— Не спомена ли къде отива, или поне кога ще се върне?
— Не.
— По дяволите! Нещо, което споменахме в разговора си в Кашфа, ме наведе на мисълта, че вие двамата бихте могли да си смените местата за известно време, стига да успеем да придумаме Лабиринта.
Люк, когото реших да продължа да наричам така в присъствието на неговия дух, грейна като двайсет и четири каратов диамант. Сметнах, че ще е подходящо да се обръщам към двойника е „Риналдо“, за да върви по-леко разговорът.
— Това е усещане, което всеки мъж би трябвало да изпита — подкрепи предложението ми Люк.
— Тогава защо си се разбързал толкова да се отървеш от него? — попита сдържано Риналдо.
— За да помогна на Мърл да намери Корал — отвърна Люк, без да му мигне окото. — Отвлякоха я.
— Наистина ли? Кой?
— Агенти на Хаос.
— Хм. — Риналдо закрачи нервно. — Добре де, ти си по-наясно с нещата. Ако Коруин се върне скоро, за да ме извини пред Лабиринта, аз съм готов да ви помогна.
— Пътеката изстива с всяка изминала минута — отбеляза Люк.
— Ти не разбираш — заяви Риналдо. — Аз си имам задължения тук и не мога просто да си обера крушите и да хукна нанякъде да ставам крал. Това, което правя тук, е важно.
Люк ме погледна.
— Прав е — потвърдих аз. — Той е пазител на Лабиринта. Пък и никой няма да посмее да направи нещо на Корал. Май няма да е зле ние с Джърт да цъфнем за няколко минути обратно в Хаос, за да видим как върви погребението. Сигурен съм, че ние двамата ще намерите за какво да си поприказвате.
— Действай — каза Люк.
— Да — присъедини се Риналдо, — ще ми се да разбера какво съм правил напоследък.
Погледнах Джърт и той ми кимна. Отидох до него.
— Твой ред е да караш — казах и пак се обърнах към Люк и Риналдо: — Няма да се бавим.
И изчезнахме… И тъй: отново в родовото имение, за смяна на костюмите. Аз промених леко лицата и на двама ни, за да не шашнем охраната като се появим на церемонията в по два екземпляра. Джърт ни прехвърли.