За наше учудване заварихме залата на Телбейн празна. Един бърз поглед през близкия прозорец ме осведоми, че процесията вече е изминала около една четвърт от пътя си до Площада.
— Опаа! — отбеляза Джърт. — Какво ще правим сега?
— Пренеси ни там.
След миг вече се бяхме смесили с участниците в процесията. Бляскавият ковчег на Суейвил бе спуснат на земята и до него бе застанал на пост войник от кралската гвардия. Една по-плътна групичка на около седем-осем метра вляво от нас тутакси привлече вниманието ми. Чуваха се възбудени викове, а върху плочите на улицата бяха проснати две демонични фигури, притиснати плътно от няколко други. Стомахът ми се сви на топка, когато видях, че това са именно ония двама нещастници, които бях преобразил. И двамата протестираха бурно.
Пробих си път напред и изтеглих в движение заклинанието си, така че нашите неволни съучастници да придобият предишните си образи. Последваха нови викове от сорта на „Нали ти казах!“.
Някой извика: „Да, те са!“ — и аз внезапно осъзнах, че това е Мандор. Той бе застанал между двамата набедени и нещото, проснато до тях.
— Било е номер! — добави той. — Илюзия! Пуснете ги!
Реших, че сега е моментът да зарежа и заклинанието, с което бях маскирал себе си и Джърт. Страхотно объркване!
След няколко секунди Мандор ме видя и ми махна да се приближа. Пътьом мярнах Джърт, който бе спрял, за да поприказва с някакъв свой познат.
— Мерлин! — каза Мандор веднага щом се приближих достатъчно. — Да знаеш нещо по въпроса?
— Абсолютно нищо — отвърнах аз. — Бях отзад с Джърт. Не знам дори какво се е случило.
— Някой е преобразил двама от телохранителите, така че да заприличат на теб и Джърт. Очевидно са искали да предизвикат объркване, за да може убиецът да си свърши работата на спокойствие. Хитро. Да изберат точно теб и Джърт след като и двамата сте под Черния покров.
— Разбирам — съгласих се аз, чудейки се дали съм помогнал на убиеца да избяга. — Кой го е отнесъл?
— Тмер. Майсторски удар с кинжал — обясни Мандор и очите му леко трепнаха. Намигване? В смисъл? — Умрял е на мига.
Четирима от опечалените вдигнаха мъртвото тяло с импровизирана носилка от наметала. Не бяха направили и няколко крачки, когато вниманието ми бе привлечено от ново струпване.
Забелязал учуденото ми изражение, Мандор също погледна натам.
— Хора от охраната — каза той. — Наобиколили са Тъбъл. Май ще е най-добре да заповядам да го отведат оттук. Вие двамата с Джърт също ще трябва да се оттеглите. Можете да дойдете по-късно в храма. Ще се погрижа охраната да се затегне още повече.
— Добре. Дара тук ли е?
Мандор се огледа.
— Не съм я виждал. Не знам. Вие по-добре вървете.
Кимнах. Обърнах се и в същия миг видях вдясно едно смътно познато лице. Беше стройна и тъмноока, окичена с водопад от бляскави бижута във формата на цветя. Погледът й бе вперен право в мен. Бях я мярнал и преди в Телбейн, но тогава така и не можах да си спомня името й. Този път то услужливо изплува в паметта ми. Приближих се към нея.
— Ще трябва да се оттегля за малко — казах. — Въпреки това исках да мина, за да те поздравя, Джилва.
— Вече се чудех дали ме помниш.
— Разбира се, че те помня.
— Как си, Мерлин?
Въздъхнах. Тя се усмихна някак странно в страховитата си полухуманоидна опаковка и каза:
— И аз съм така. Ужасно ще се радвам, когато всичко се уталожи.
— Да. Виж, исках да се видя с теб… по няколко причини. Кога ще ти е удобно?
— Ами, когато и да е след като приключи погребението. За какво става въпрос?
— Сега не мога да ти обясня. Мандор вече ми хвърли няколко гневни погледа. Ще се видим по-късно.
Добрах се до Джърт със забързана крачка и го хванах за лакътя.
— Наредено ни е да се разкараме — казах. — От съображения за сигурност.
— Тъй да бъде. — Той се обърна към мъжа, с когото бе разговарял допреди малко. — Благодаря ти. Ще се видим по-късно.
Светът около нас залезе и на негово място изгря за пореден път апартаментът на Джърт с разхвърляните навсякъде дрехи.
— Извадихме късмет. За разлика от Тмер — отбеляза той.