— Така си е.
— Как се чувстваш като Номер Втори? — попита той, докато сменяхме дрехите и външността си.
— Ти също напредна в класацията — отвърнах.
— Боя се, че неговата смърт наля вода в твоята мелница, братко, не в моята.
— Дано да грешиш.
Джърт се засмя.
— Сега сте само ти и Тъбъл.
— Ако беше така, вече да съм мъртъв — казах аз. — Ако си прав, двубоят ще е между Сауал и Чаникът.
— Няма ли да е забавно, Мерлин, ако се окаже, че сега съм до теб, защото това е най-безопасното място в Хаос? — подхвърли той. — Убеден съм, че нашите телохранители и убийци са по-добри от тези на Чаникът. Да речем, че сега просто седя и чакам Тъбъл да бъде отстранен от играта, за да направя на свой ред големия си удар. Ти решаваш, че си в пълна безопасност, обръщаш ми гръб и тогава — бум! Ето ме и мен с корона на главата.
Погледнах го. Джърт се усмихваше, но едновременно с това като че ли изучаваше изражението ми.
Понечих да кажа: „Можеш да си я получиш и така, без излишни главоболия“, просто за да се пошегувам. И се замислих. Макар и на шега, какво ли би станало, ако останем само аз и той? Реших, че това е една от ситуациите, в които бих приел да седна на Трона. Реших да не споделям с него тази своя мисъл. Приказките са си приказки, а и той безспорно се бе опитал да ми помогне напоследък… но инерцията, набирана години наред, не се преодолява толкова лесно. Все още не можех да му се доверя повече, отколкото изискваше конкретната ситуация.
— Кажи го на Логрус — казах.
Уплаха — очите му се разшириха, погледът му се заби в пода, раменете се стегнаха леко.
— Май наистина сте се наговорили с него, а? — подхвърли Джърт.
— Уговорка наистина има — едностранно.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма да помогна на никоя от страните да прегази света.
— Да разбирам ли, че се каниш да преметнеш Логрус?
Вдигнах пръст към устните си.
— Сигурно се дължи на амбъритската ти жилка — каза той. — Чувал съм, че в Амбър всички били луди за връзване.
— Може би.
— Звучи ми като нещо, което би направил баща ти.
— Какво знаеш за него?
— Нали знаеш, всеки си има по една любима амбърска историйка.
— Досега никой тук не ми е разказвал своята.
— Има си хас!
— Искаш да кажеш, заради двойственото ми потекло?
Той сви рамене.
— Ами, да.
Събух ботушите си.
— Каквото и да си захванал с този нов Лабиринт — каза Джърт, — то едва ли ще се понрави на стария.
— Безспорно.
— Следователно няма да можеш да го помолиш да те защити, ако Логрус те подгони?
— Сигурно не.
— А ако и двата стари Знака те погнат, новият едва ли ще успее да ги спре.
— Вярваш ли, че ще обединят усилията си за каквото и да било?
— Трудно е да се прецени. Играеш си е огъня. Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Аз също — казах и се изправих. — Мой ред е.
Развърнах силата на Колелцето като никога дотогава и успях да прехвърля и двама ни само с един скок.
Люк и Риналдо все още си приказваха. Можех да ги различа единствено по дрехите. Коруин не се виждаше никакъв.
И двамата ни махнаха.
— Как вървят нещата в Хаос? — попита Люк.
— Хаотично — отвърна Джърт. — Колко време ни нямаше?
— Около шест часа, струва ми се — каза Риналдо.
— Коруин да се е мяркал? — попитах аз.
— Не — каза Люк. — Но междувременно успяхме да се разберем с Лабиринта. Риналдо се свърза с него. Лабиринтът ще го освободи и ще поддържа съществуването му, но само след като се върне Коруин.
— В такъв случай… — започна Джърт.
— Да? — попита Риналдо.
— Аз бих могъл да остана тук вместо Риналдо, докато вие намерите дамата със стъкленото око.
— Защо? — попита отново Риналдо.
— Защото вие ще се оправите много по-добре, ако сте заедно, а аз лично се чувствам на това място в много по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.