— Трябва да проверя дали идеята ти ще бъде одобрена — каза Риналдо.
— Давай — каза Джърт.
Риналдо се запъти към Лабиринта. Аз се огледах във всички посоки с надеждата, че ще видя баща си да се приближава отнякъде. Джърт любопитно разглеждаше колата. По радиото вървеше едно от парчетата на Брус Дънлап от албума му „Los Animales“.
— Ако баща ти дойде и ме смени — каза Джърт, — аз ще се върна на погребението и ще измисля някакво извинение за теб. Ако ти се озовеш там първи, направи същото за мен. Става ли?
— Да. А ако някой от двама ни научи нещо важно…
— Да — съгласи се той. — Ще те потърся, ако ти не ме потърсиш преди това.
— Не се сети да ми вземеш меча, докато бяхте в Хаос, нали? — обади се Люк.
— Нямаше кога — отвърна Джърт.
— Ще ми се следващия път да намериш време.
— Добре де, разбрах.
Риналдо отново се насочи към нас.
— Нает си — каза той на Джърт. — Ела с мен. Трябва да ти покажа извора, хранителните запаси и оръжията.
Люк се обърна и се загледа след тях. После каза:
— Извинявай, но все още му нямам доверие.
— Няма защо да се извиняваш. И аз съм на същия хал. Познавам го, откак се помня. Но сега имаме по-сериозни основания да се доверим един на друг, отколкото когато и да било.
— Чудя се дали постъпи правилно като му показа къде се намира Лабиринтът и дори се каниш да го оставиш тук сам.
— Аз пък съм сигурен, че Лабиринтът знае какво прави и може да се грижи сам за себе си.
Люк кръстоса показалеца я средния пръст на дясната си ръка и ме погледна.
— Бих поспорил по въпроса. Иначе не мога да отрека, че имам нужда от двойника си.
Точно когато Риналдо и Джърт се присъединиха отново към нас, един диджейски баритон неочаквано произнесе:
— Всичко е въпрос на време и добър синхрон. Пътищата са в отлично състояние. Чудесен ден за пътуване.
Последва соло на барабани и можех да се обзаложа, че съм го чувал да излиза изпод палките на настоящия крал на Амбър.
— Считай се назначен от този миг нататък — каза Риналдо на Джърт, после се обърна към нас. — Когато кажете.
Свързах се с Колелцето и прехвърлих и трима ни отново в Кашфа. Кацнахме на същата крепостна стена и заварихме Джидраш по залез слънце.
— Най-после — възкликна Риналдо, загледан към града.
— Да — присъедини се Люк. — Всичко тук ти принадлежи… за известно време… Мърл, би ли ни прехвърлил в моите покои?
Обърнах се на запад. Няколко от облаците бяха добили оранжев оттенък, а другите си бяха все така пурпурни.
— Преди да го сторя, Люк, бих искал да използвам последната дневна светлина, за да огледам остатъците от онзи черен път.
Той кимна.
— Добра идея. Отведи ни ей там тогава.
И Люк посочи един хълмист участък на югозапад. Повторих номера с пръстена и се озовахме на въпросното място. Кацнахме на върха на малък хълм и се спуснахме по склона. Люк водеше.
— Насам — каза той.
Край нас се проточваха мъгляви сенки, но нищо не напомняше дори приблизително за чернотата на пътната нишка на Хаос.
— Тук беше — каза накрая Люк. Бяхме стигнали до едно равно пространство между две морени.
Приближих се до него, но не усетих нищо особено.
— Сигурен ли си?
— Да.
Направих още десет, дори двайсет крачки наоколо, огледах се.
— Ако наистина е започвал оттук, от него вече няма и следа — отбелязах накрая. — Всъщност… кой знае колко време сме отсъствали.
Люк щракна с пръсти и подхвърли:
— Дай синхрон. Прехвърли ни в моите покои.
Денят се бе изнизал неусетно и аз прокарах водещата нишка през стена от мрак. Озовахме се в стаята, където бях видял Корал за последен път.
— Така добре ли е? — попитах. — Не бях съвсем сигурен къде се намират твоите покои.
— Хайде — каза Люк и ние го последвахме в коридора, после свихме вляво и се спуснахме по стълбището. — Време е експертът да си каже думата. Мърл, направи нещо за външния вид на нашия човек, за да не предизвикаме излишна паника сред придворните.
Този път се получи още по-лесно. Освен това ми беше интересно. За пръв преобразявах някого по големия портрет на Оберон в Амбър.