Люк почука на вратата на спалнята си. Някъде отвътре долетя познат глас:
— Ти ли си, Люк?
— Водя и двама приятели — уточни той.
— Нека влязат — бе нейният отговор.
И ние влязохме.
— И двамата познавате Найда — обяви Люк. — Найда, това е моят двойник. Нека го наричаме Риналдо, а мен Люк, докато сме заедно. Той ще се оправя известно време тук, а в това време двамата с Мърл ще потърсим сестра ти.
Върнах на Риналдо оригиналния му образ и Найда зяпна от учудване.
Беше облечена с черни панталони и риза в изумруден цвят, а косата й бе прибрана с подходящ зелен шарф. Усмихна ни се и ни поздрави, и когато се обърна към мен, докосна едва забележимо устни с върха на показалеца си. Кимнах й дискретно и казах:
— Надявам се, че си успяла да се възстановиш след всички премеждия в Амбър. Жалко, че се случи там в толкова неподходящо време.
— Жалко наистина — отвърна Найда. — Чувствам се чудесно, благодаря ти. Много мило от твоя страна да ме попиташ. Благодаря ти за помощта, която ми оказа наскоро. Предполагам, че именно на теб дължа двудневното изчезване на Люк, нали?
— Наистина ли е минало толкова време?
— Определено, господа.
— Извинявай, скъпа — каза Люк, хвана нежно ръката й и я погледна в очите.
— Ясно защо пътят е изчезнал — добавих аз.
Риналдо пое ръката на домакинята и я целуна с елегантен поклон.
— Каква удивителна промяна е настъпила в момичето, което познавах някога — отбеляза той.
— О?
— Притежавам не само външността на Люк, но и част от спомените му — обясни Риналдо.
— Бих казала, че в теб има нещо не съвсем човешко — отбеляза Найда. — Виждам те като мъж, по чиито вени тече огън.
— И как успяваш да видиш именно това? — попита той.
— Има си свои начини — каза Люк, — макар да си мислех, че става въпрос единствено за психическа връзка със сестра й. Очевидно нещата не свършват с това.
Найда кимна.
— И като споменах за тази връзка — продължи той, — надявам се, че ти ще можеш да ни помогнеш да я открием. Пътят е изчезнал, а над Корал тегне някакво заклинание, тъй че ще ни е необходима помощта ти.
— Добре — отвърна тя. — В момента със сигурност не я заплашва нищо сериозно.
— Чудесно — каза Люк. — В такъв случай ще заповядам да ни сервират вечеря и ще запозная този симпатяга с последните събития в кралството.
— Люк — обадих се аз. — Струва ми се, че сега е моментът да се върна отново на погребението в Хаос.
— Колко време ще отсъстваш, Мърл?
— Не знам.
— Надявам се да се върнеш до сутринта.
— Аз също. А ако не успея?
— Струва ми се, че ще трябва да я потърся сам.
— Но преди това опитай да се свържеш с мен.
— Дадено. До скоро.
Обгърнах се с енергийно поле и напуснах Кашфа. Когато полето се разтвори отново, вече бях в покоите на Джърт в имението Сауал.
Протегнах се и се прозинах. Обиколих набързо стаята, за да се убедя, че съм сам. Свалих наметалото си и го хвърлих на леглото. Тръгнах отново насам-натам, докато си разкопчавах ризата.
Чакай малко! Какво беше това? И къде?
Направих няколко крачки заднишком. Никога не се бях застоявал в покоите на по-малкия си брат и все пак сигурно бих запомнил това странно усещане.
В единия ъгъл имаше кресло и масичка, а до тях гардероб от тъмно, почти черно дърво. Коленичих до креслото и се пресегнах над масичката. Усетих го отново. Там имаше път — вярно, не достатъчно осезаем, за да ме прехвърли някъде, но… Следователно…
Мръднах вдясно и отворих гардероба. Сигурно беше вътре, както би могло да се очаква. Интересно дали го бе създал наскоро? Трябва да си призная, че се почувствах малко странно, докато ровичках из покоите на брат си. От друга страна, дължах на Джърт сериозна част от неприятните изживявания в живота си. Няколко приятелски думи и още толкова спорни жеста едва ли можеха да разчистят сметките ни. Все още не можех да му се доверя. В края на краищата не беше никак изключено той да ми гласи някакъв капан. Реших да загърбя скрупулите си за сметка на здравия разум.