Отместих дрехите му встрани, за да разкрия входа. Тук усещането беше много по-силно. Едно внимателно опипване и вече знаех точното му място. Гмурнах се в него.
Налягането на дрехите зад мен също ми даде лек тласък. Като се прибави и фактът, че някой (Джърт?) си бе свършил работата при изравняването на нивата доста дърварски, нищо чудно, че пристигнах в другия край с ефектно пльосване по корем.
Слава Богу, че мястото, на което се озовах, не се оказа яма, запълнена с остри предмети, или варел с киселина. Да не говорим, че можеше да е и леговището на някой изгладнял звяр. Не. Беше чисто и просто под, покрит със зелени плочки. Наоколо трепкаха пламъчетата на невероятно множество свещи.
Още преди да го погледна, вече бях сигурен, че ще са зелени.
И се оказах съвсем прав. Както и за доста други неща.
Обстановката беше почти като в храма на баща ми, със същия прозрачен глобус, който осигуряваше допълнителното осветление. Само дето този път до олтара имаше не портрет, а стъклен витраж, с доста зелено и малко червено по него.
На витража бе изобразен Бранд.
Изправих се и отидох до олтара. Върху плочата му бе поставен Уеруиндъл, изтеглен леко от ножницата си.
Пресегнах се и хванах дръжката му. Първият ми импулс беше да го прибера, за да го върна на Люк. Но после се поколебах. Нямаше да мога да се появя с него на погребението. Ако го вземех, щеше да се наложи да го скрия някъде, а той и без друго си беше добре скрит тук. Все пак не го пуснах, а поразмислих. От него струеше същата сила като от Грейсуондир, но излъчването му беше някак по-ведро и не толкова трагично и неспокойно. Каква ирония! Това беше идеалното оръжие за добрия герой от приказките.
Огледах се. Вляво се виждаше поставка за четене с разтворена върху нея книга, на пода зад мен бе очертана пентаграма в различни нюанси на зеленото, а във въздуха, се долавяше миризма като от накладен наскоро лагерен огън. Зачудих се какво ли би станало, ако пробия дупка в стената. Дали щеше да се окаже, че се намирам в самотен параклис на планински връх? Или пък на дъното на някое езеро? Под земята? А може би се носех из небесата?
Какъв бе смисълът на всичко това? Като че ли ставаше въпрос за някакъв религиозен култ. С тези на Бенедикт и Коруин, дотук олтарите ставаха общо три. Дали бяха израз на възхищение, на уважение или благоговение? Или зад тези потайни параклиси се криеше нещо ужасяващо и зловещо?
Пуснах Уеруиндъл и се приближих до пентаграмата.
Моето Логрус-зрение не отчете нищо интересно в нея, но след един по-щателен преглед с Колелцето открих следи от съвсем излиняло магическо действие. За съжаление не успях да разбера нищо друго. Ако разполагах с малко повече време, сигурно бих разкрил още някаква част от загадката, но вече трябваше да се връщам на погребението.
Насочих се отново към пътя. Дали пък целта на тези параклиси не бе да се повлияе по някакъв начин на принцовете на Амбър?
Поклатих глава. Не му беше сега времето за нови догадки. Поех по пътя в обратната посока.
И отново се препънах.
Хванах с една ръка вратата, с другата сграбчих някакво наметало, изправих се и се измъкнах навън. После подредих внимателно дрехите и затворих гардероба.
Съблякох се набързо и промених отново тялото си. След това намъкнах траурния костюм. Оказа се, че Колелцето е твърде тясно за новите ми пръсти, и аз долових как една от неговите сили коригира набързо размерите му. Това явно бе ставало вече на няколко пъти, но аз забелязвах процеса едва сега. Стана ми интересно, защото пръстенът явно можеше да действа и независимо от моята воля.
За пореден път си помислих, че всъщност не знам какво точно представлява той, нито пък къде или кога е измайсторен. Бях го запазил, защото той представляваше мощен магически източник, способен да замести Логрус в настоящата деликатна ситуация. И все пак последното му изпълнение доста ме озадачи. Ами ако се бях натъкнал просто на поредния капан, програмиран така, че да ми изиграе лоша шега в някой решителен миг?
Завъртях го на няколко пъти. Проникнах в него чрез съзнанието си, макар да бях убеден, че само си губя времето. Щеше да ми е нужна цяла вечност, за да проследя всяка негова нишка. Почти като разходка из швейцарски часовник, изработен по поръчка. Все пак не можех да не се възхитя на прекрасния му дизайн и на огромния труд, вложен в направата му. Нищо чудно, си рекох, в него да са вплетени и допълнителни възможности, които да се активират само при определени условия. Но въпреки това…