Още шест крачки до Ръба… Три. Две…
Бансиз и Тъбъл застанаха в самия край и започнаха да наместват ковчега в каменния жлеб, издълбан в пода. Дара и Мандор също спряха. Бансиз запя последната строфа от ритуала.
Молитвата свърши и в същия миг прокънтя сподавено проклятие. Мандор залитна напред, сякаш нещо го дръпна. Дара се просна встрани. Ковчегът тракна върху каменния под. Ръката на свещенослужителя вече бе посегнала към фитила на свещта и пламъкът угасна. Разнесе се стържещ звук и ковчегът се плъзна напред. Последваха нови ругатни и проклятия. Един мрачен силует заотстъпва от самия Ръб…
Тогава се чу писъкът. Една едра фигура залитна и изчезна в небитието. Писъкът утихна…
Вдигнах левия си юмрук, заповядах на Колелцето да сътвори кълбо от светлина и кълбото се появи, разраствайки се като сапунен мехур. Изведнъж цялата зала засвятка, сякаш бе изпълнена от тълпа фоторепортери, които щракат неистово със светкавиците на апаратите си. Повечето от присъстващите бяха призовали почти едновременно предпочитаното си магическо осветление. Храмът грейна ослепително, огрян от десетки, пръснати навсякъде източници на светлина.
Примигайки успях да забележа Бансиз, Мандор и Дара да обсъждат нещо до Ръба. Тъбъл и останките на Суейвил не се виждаха никъде.
Благородникът, който преди седеше до мен, вече бе хукнал нанякъде. Последвах примера му, тъй като ми беше повече от ясно, че атмосферата тук не предразполага към дълголетие. Прескочих предната пейка и докоснах рамото на Джилва.
— Мерлин! — възкликна тя, след като се обърна със завидна ловкост. — Тъбъл… май падна през… нали?
— И на мен така ми се стори — отвърнах.
— Какво ще стане сега?
— Като начало ще се махна оттук, при това възможно най-бързо!
— Но защо?
— Само след секунда-две все някой ще се сети за оцелелия претендент за трона и преди да шавна ще ме затрупат с телохранители, а точно сега никак не ми се ще да ми досаждат.
— Защо?
— Нямам време за обяснения. Иска ми се да поговоря с теб. Сега свободна ли си?
Всички наоколо търчаха като обезумели.
— Разбира се, сир — каза тя, свързала очевидното.
— Зарежи тези глупости — промърморих аз. Енергийните спирали на Колелцето ни поеха и ни прехвърлиха…
… в гората от метални дървета. Джилва стискаше здраво ръката ми. Аз се огледах.
— Господи, какво е това място? — попита тя.
— Предпочитам да не ти казвам поради съображения, които ще ти се изяснят съвсем скоро — отговорих аз. — При последния ми разговор имах само един въпрос към теб. Сега въпросите са два, а това място се връзва доста добре с единия, пък и през повечето време тук не стъпва никой.
— Питай — заяви тя и ме погледна в очите. — Ще се опитам да ти помогна. Все пак, ако е много важно, може би няма да съм…
— Да, важно е, но не мога да изчакам, докато си уредя среща с Белиса. Става въпрос за баща ми — Коруин.
— Да?
— Той е убил Борел Хендрейк в последната битка за Лабиринта.
— Така чух и аз.
— След края на войната Коруин дошъл тук заедно с останалите амбърити, за да участва в подписването на примирието.
— Да, и това го знам.
— Малко след това обаче изчезнал и като че ли никой не знае къде е сега. Известно време си мислех, че може би е мъртъв. След това се добрах до сигурни доказателства, че Коруин е жив и най-вероятно е затворен някъде. Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?
Тя погледна неочаквано встрани и заяви:
— Чувствам се обидена от това, за което си мисля, че намекваш.
— Съжалявам — казах аз, — но съм длъжен да те попитам.
— Ние сме род с достойнство и чест — продължи тя. — И умеем да приемаме загубата. Щом битката приключи, за нас всичко остава в миналото.
— Приеми извиненията ми. Аз дори съм твой роднина, по майчина линия.
— Да, знам. Това ли беше всичко, което искаше да узнаеш, принц Мерлин?
— Да — отвърнах аз. — Къде да те изпратя?
Тя замълча за миг, след това каза: