— Нали спомена, че имаш два въпроса към мен?
— Няма значение. Размислих за втория.
Джилва ме погледна отново.
— Защо? Защо да няма значение? Защото държа на семейната си чест ли?
— Не. Защото ти вярвам.
— И?
— Ще притесня някого другиго.
— Искаш да кажеш, че е нещо опасно и затова си решил да не питаш точно мен?
— Не съм съвсем наясно с него. Може наистина да се окаже опасно.
— Значи искаш да ме обидиш отново?!
— Пази Боже!
— Тогава ми задай въпроса си.
— Ще трябва първо да ти покажа нещо.
— Ами показвай де!
— Дори ако за целта се наложи да се покатерим на някое от тези дървета?
— Каквото и да ми струва.
— Последвай ме.
Заведох я до дървото и се изкачих по него — беше доста по-лесно при преимуществата на новото ми тяло. Джилва ме следваше, без да изостава.
— Тук горе има път — казах, след като се озовахме на върха. — Аз ще мина първи. Изчакай няколко секунди преди да тръгнеш след мен.
Надигнах се още малко и се прехвърлих. Отстъпих встрани и огледах набързо параклиса. Нищо не се бе променило.
Джилва се появи до мен, ахна и възкликна:
— Божичко!
— Знам добре какво гледам — казах аз, — но не съм сигурен какво виждам, ако разбираш какво искам да кажа.
— Това е храм, посветен на духа на член от кралското семейство на Амбър.
— Да, това е баща ми Коруин — съгласих се аз. — Това гледам. Но какво виждам всъщност? Откъде накъде ще има нещо подобно в Хаос?
Джилва пристъпи бавно напред, изучавайки олтара на татко.
— Мога също така да добавя — продължих аз, — че това не е единственият подобен храм, който съм видял след завръщането си.
Тя протегна ръка и докосна Грейсуондир. После претърси опипом малката ниша под олтара и измъкна оттам свещи. Избра една сребриста, намести я в едно от празните гнезда на канделабъра и я запали с друга свещ. Докато го правеше, промърмори нещо, но не успях да разбера думите й.
Когато се обърна отново към мен, на устните й се бе появила усмивка.
— И двамата сме израснали тук — казах аз. — Как така ти си наясно по въпроса, а аз не съм?
— Отговорът е много прост, господарю — каза тя. — Ти замина точно след края на войната, за да търсиш знания по чуждите земи. Това тук е нещо, което се появи, докато ти отсъстваше.
Джилва се пресегна, сложи ръка на рамото ми и ме поведе към една от дървените пейки.
— Никой не вярваше, че можем да изгубим тази война — каза тя, — макар доста преди нейното начало да се говореше, че Амбър е невероятен противник. — Седнахме на пейката. — Когато войната свърши, имаше сериозни вълнения като реакция срещу политиката, която бе довела до нея, и последвалото примирие. Все пак нито един род не беше достатъчно силен, за да се изправи сам срещу роялистката коалиция. Сам знаеш колко са консервативни Господарите на Ръба. А за да бъде постигнато нужното единство срещу короната, бе необходима много по-голяма толерантност. Затова споменатото недоволство прие друга форма. Всички се спуснаха да изучават историята на Амбър. Благородниците бяха обхванати от мания за превъзходството на завоевателите. Биографичните изследвания за кралското семейство на амбъритите се разпродаваха за броени часове. Започна да се оформя нещо като нов култ. Появиха се първите частни параклиси, посветени на определен амбърит, който бе допаднал с нещо по-специално на някой от местните благородници.
Джилва направи кратка пауза и огледа лицето ми.
— Модното увлечение взе да придобива религиозен характер — продължи тя. — Знаеш че преди това от незапомнени времена единствената официално призната религия в Хаос винаги е бил Пътят на Змията. И така, Суейвил забрани Култа към Амбър и го обяви за ерес, очевидно по чисто политически причини. Скоро се оказа, че е допуснал сериозна грешка. Ако просто си бе затворил очите, увлечението вероятно щеше да отшуми. Разбира се, не бих могла да твърдя нещо подобно със сигурност. Все пак е факт, че след като бе обявен извън закона, Култът се пренесе на потайни места, а бунтарският му привкус изплува още по-решително на повърхността. Не знам колко точно са храмовете в именията на различните родове, но това тук е очевидно един от тях.