— Какъв изумителен социологически феномен — казах аз. — Та значи твоята култова фигура е Бенедикт?
Тя се засмя.
— Всеки би могъл да се досети за това.
— Всъщност моят брат Мандор ми описа вашия параклис. Твърдеше, че попаднал случайно на него, докато се разхождал из имението Хендрейк, и така и не разбрал какво представлява той.
Джилва прихна.
— Сигурно те е изпитвал. — От доста време Култът е публична тайна. Освен това знам, че той също се числи към неговите последователи.
— Наистина ли? Откъде знаеш?
— Той не го криеше по времето, когато Култът все още не беше забранен.
— И кой ще да е неговият избраник?
— Принцеса Файона — отвърна тя.
От интересно по-интересно…
— Виждала ли си неговия параклис?
— Да. По едно време практиката да се канят приятели на частни церемонии, когато на всички им дойдеше до гуша от управлението на Суейвил, бе станала обичайна.
— А след анатемосването?
— Всички започнаха да приказват на всеослушание, че са разрушили храмовете си. Всъщност повечето от тях бяха просто прехвърлени на нови места, свързани с тайни пътища.
— Какво стана с каненето на приятели на общи служби?
— Предполагам, че сега всичко зависи от това, доколко сте близки с определения приятел. Нямам представа дали Култът към Амбър е прераснал в организация. — Тя направи широко движение с ръка. — Места като това тук са абсолютно незаконни.
— Разбирам — казах аз. — А как стои въпросът с връзката между култовата фигура и реалната личност? Бих казал, че Мандор определено си пада по Файона. Двамата се срещнаха наскоро. Мога да го твърдя със сигурност, защото присъствах лично. Друг мой познат открадна вещ, принадлежаща на неговия патрон, и сега си я държи в параклиса. А това — станах, отидох до олтара и взех от него меча на Коруин — е самият Грейсуондир, а не някакво негово копие. И преди съм го виждал, докосвал съм го, държал съм го в ръката си. Това е той. Това, за което всъщност намеквам, е, че баща ми е изчезнал, а когато го видях за последен път, той носеше това оръжие. Дали е възможно последователите на този култ да са решили по някаква причина да затворят някъде своя патрон?
— Никога не съм чувала за нещо подобно. Но не мисля, че е невъзможно. Обект на култа е по-скоро духът, а не самата личност. Не виждам какво би ги спряло да го затворят.
— Или да го убият?
— Или да го убият — съгласи се тя.
— Всичко това е много интересно — казах аз, отвръщайки се от олтара, — но не ми помага особено да намеря баща си.
Прекосих стилизирания модел на Амбър, очертан по пода подобно на плетеницата на кавказки килим, и се върнах обратно при Джилва.
— Трябва да питаш онзи, който е донесъл неговия меч тук — каза тя и се изправи.
— Вече го направих, но отговорът, който получих, беше незадоволителен.
Хванах ръката й, за да я отведа до началото на пътя, и тя неочаквано се оказа твърде близо до мен.
— Готова съм да служа на следващия ни крал по всеки възможен начин — заяви тя. — И макар че не мога да говоря от името на целия род, съм убедена, че Хендрейк ще ти помогнат да притиснеш онзи, който е отговорен за изчезването на твоя баща.
— Благодаря ти — казах аз и я прегърнах. Люспите й бяха студени, а ако не дай си боже решеше да ме гризне страстно по ухото с демонските си зъби, приликата между мен и Джърт щеше да нарасне значително. — Ще те потърся, ако имам нужда от помощта ти по тази линия.
— Потърси ме и просто така.
Все пак ми беше приятно да прегръщам някого и да бъда прегръщан и останахме така, докато не мярнах някаква сянка близо до началото на пътя.
— Госссподарю, Мерлин.
— Глейт?
— Да. Видях те да идваш насссам. Като човек или демон, голям или малък, винаги бих те познала.
— Мерлин, какво е това? — попита Джилва.
— Една стара приятелка — отвърнах аз. — Глейт, това е Джилва. Джилва, запознай се с Глейт.
— Драго ми е. Дойдох да те предупредя, че някой сссе приближава.
— Кой?
— Принцессса Дара.