— Да? — каза той. — Ти ли си, Мърл? — И тогава образът му отплува и на негово място се появи самият Люк: препускаше на кон из някакъв полуобгорен, полунормален пейзаж.
— Да — отвърнах. — Предполагам, че вече не си в Кашфа.
— Правилно. Ти къде си?
— Някъде из Сенките. А ти?
— Проклет да съм, ако знам — каза Люк. — Следваме черната пътека от няколко дни и всичко, което мога да ти кажа, е също „някъде сред Сенките“.
— О, открихте я значи?
— Найда я откри. Аз не виждах нищо. Просто я последвах. От време на време мярвам по някой участък. Това девойче е страхотен следотърсач.
— Тя с теб ли е сега?
— Да. Освен това твърди, че вече ги настигаме.
— Тогава по-добре ме прехвърли.
— Хайде.
Люк протегна ръка. Аз се пресегнах, хванах я, направих крачка напред и я пуснах. Появих се точно до третия кон, на който бяха натоварили провизиите си, и извиках:
— Здрасти, Найда!
До Люк и Найда яздеше някаква тайнствена фигура, възседнала черен кон.
Найда се усмихна.
— Здравей, Мерлин.
— Какво ще кажеш за „Мърл“?
— Щом искаш.
Мъжът на черния кон се обърна и ме погледна. Едва успях да удържа смъртен осния удар, който се зароди в Колелцето, отвръщайки на условния ми рефлекс с такава скорост, че чак успя да ме стресне. Въздухът между нас се изпълни с пронизително проскърцване, сякаш някой ненадейно бе набил не съвсем читави спирачки.
Това беше той — едрият русокос кучи син, облечен с жълта риза и черни панталони и обут с черни кожени ботуши. По дрехите и колана му забелязах поне два-три ножа. Върху голите му гърди се поклащаше медальон с гравиран върху него лъв, разкъсващ еднорог. При последната ни среща той замалко не претрепа Люк от бой. Беше наемник, Робин Худ на Еринор, заклет враг на Амбър и незаконен син на покойния му владетел Оберон. Ако не ме лъжеше паметта, нямаше кралство в пределите на Златния Кръг, което да не е обявило тлъста награда за главата му. От друга страна, той беше и стар приятел на Люк, който се бе заклел, че наемникът съвсем не е толкова зъл, колкото изглежда. Накратко това беше моят чичо Далт. Помислих си, че би трябвало да внимава с резките движения, защото мускулите му можеха като нищо да разкъсат скъпата коприна на ризата му.
— … сигурно помниш моя военен съветник Далт — каза Люк.
— Помня го — промърморих.
Далт се загледа я избледняващите черни линии, които се носеха между нас като валма пушек. После дори се усмихна. Едва-едва.
— Мерлин — каза той, — син на Амбър, принц на Хаос, човекът, който ми изкопа гроба.
— Това пък какво беше? — попита Люк.
— Малък словесен гамбит — отвърнах му аз. — Имаш добра памет, Далт… За лица.
Той се захили.
— Трудно се забравя гледката на зеещ гроб. Но аз нямам сметки за уреждане с теб, Мерлин.
— Нито пък аз. Засега.
Той изръмжа, аз му върнах жеста и с това официалното ни представяне приключи. Отново се обърнах към Люк и попитах:
— А самата пътека създава ли ви някакви проблеми?
— Не — каза той. — Въобще не е като в историите, които съм чувал за Черния път. Понякога изглежда малко неприветлива, но досега не ни е създавала никакви грижи. — Люк погледна надолу и се засмя. — Вярно, широка е само две метра и нещо, а на места дори е още по-тясна.
— Не бързай със заключенията — подхвърлях аз и огледах пътеката с помощта на Логрус. — Според мен просто сте имали късмет.
— Не е изключено — съгласи се Люк.
Найда също се засмя и аз се почувствах глупаво. Присъствието на тай’ига-та ги предпазваше не по-зле, отколкото бих ги предпазил аз например.
— Май и нататък ще ви върви все така — добавих.
— Ще ти трябва кон, Мърл — отбеляза Люк.
— Май че си прав.
Боях се да използвам някое Логрус-заклинание и така да привлека нечие нежелано внимание. Освен това вече се бях убедил, че Колелцето може да дублира почти всички магически функции на Логрус и затова му предадох своето желание, после насочих енергийната нишка, тя се проточи, проточи се още малко и установи контакта.