— Пристига след малко — казах. — Правилно ли разбрах, че сте започнали да ги настигате?
— Така ми каза Найда — уточни Люк. — Връзката със сестра й е направо изумителна. Да не говорим за усета към тази пътека. Освен това знае и доста за демоните.
— Нима ни предстои среща с нещо подобно? — попитах я аз.
— Отвлекли са я войни с демонски облик — каза Найда. — Изглежда, са се насочили към някаква кула, далеч напред.
— Колко напред?
— Трудно е да се каже, след като се движим през Сенките.
Пътеката, чийто допир придаваше на Дърветата, храстите и тревите черен оттенък, вече криволичеше сред хълмист участък. Всеки път когато стъпвах извън нея и след това се връщах отново, тя ми се струваше все по-ярка и по-топла. След като в Кашфа на практика не бяхме успели да я открием, това беше сигурен признак, че се приближаваме все повече до владенията на Логрус.
Малко след поредното кривване на пътеката чух цвилене някъде вдясно от нас.
— Извинете ме — казах. — Отивам да си прибера пратката.
Напуснах пътеката и се отправих към една малка горичка от дървета с кръгли листа.
Някъде напред се разнесе пръхтене и трополене на копита. Тръгнах натам.
— Чакай! — извика Люк. — Не бива да се разделяме.
Но гората беше доста гъста и човек трудно би се промъкнал през нея на кон, затова просто му викнах:
— Не се притеснявай! — и продължих нататък.
… и разбира се, точно затова се бе озовал именно там.
Оседлан, с прекрасен оглавник и юзда, която се бе заплела в гъстата растителност, той проклинаше на конския си език, тръскаше глава и тропаше с копито. Спрях и го зяпнах.
Хрумна ми, че може би ще е по-добре да се снабдя с маратонки „Адидас“ и да продължа тичешком през Сенките, вместо да опитвам да се покатеря на гърба на този полуосвирепял от ненадейния скок през пространството звяр. Или пък да си потърся колело — и с една гума да беше, вариантът сигурно би бил по-подходящ.
Не че не знам как се кара подобно чудо. Просто никога не съм си падал особено по конете. Вярно, че никога не бях яхвал някое от онези приказни животни като Моргенстерн на Джулиан, татковия Звездин или Глемденинг — бойния кои на Бенедикт, които превъзхождат смъртните коне така, както да речем един амбърит превъзхожда обикновените хора.
Огледах се, но не забелязах някой пострадал ездач…
— Мерлин! — чух да вика отново Люк, но съзнанието ми вече бе заето с друг, по-належащ проблем. Приближих се бавно, за да не го раздразня още повече. — Добре ли си?
Сам си бях крив. Можех просто да си поръчам най-обикновен кон. Някое послушно селско добиче би ми свършило чудесна работа, колкото да не изоставам от останалите.
Вместо това пред мен стоеше великолепен жребец, нашарен с черни и оранжеви ивици, досущ като тигър. По това си приличаха с Глемденинг, който е на червени и черни ивици. Никога не бях питал Бенедикт къде го е намерил. И слава Богу, не изгарях от желание да се озова на това място.
Пристъпих едва-едва.
— Мърл! Има ли нещо?
Не ми се щеше да викам, за да му отговоря. Това би изплашило горкия звяр още повече. Сложих внимателно ръка на врата му.
— Няма нищо — му казах. — Много си хубав. Сега ще ти развържа поводите и ще станем приятели, нали така?
Започнах да развързвам с едната си ръка юздите, а другата използвах, за да го галя по врата и хълбоците. След като го освободих, той не опита да се измъкне, а сякаш просто ме заоглежда с любопитство.
— Хайде — казах му аз и подръпнах юздите. — Насам.
Изведох го бавно по обратния път, като не спирах да му говоря. Докато излезем на открито, вече бях започнал да осъзнавам, че дори го харесвам. В началото на горичката ме пресрещна Люк с меч в ръка.
— Господи! — каза той. — Нищо чудно, че се забави толкова! Искал си първо да го боядисаш!
— Обаче ти харесва, нали?
— Ако някога пожелаеш да се отървеш от него, аз съм насреща.
— Едва ли ще ми се прииска да се лиша от такова чудо.
— Как се казва?
— Тигър — отвърнах аз, без да се колебая, и след това възседнах коня.
Върнахме се на пътеката и дори Далт не успя да скрие възхищението си от новата ми придобивка. Найда се пресегна и погали оранжево-черната грива на Тигър.