— Ако побързаме, ще успеем да стигнем тъкмо навреме — каза тя.
Поведох колебливо коня си към пътеката, тъй като си спомних какво ми бе говорил баща ми за въздействието на Черния път върху животните. Оказа се, че няма защо да се тревожа. Тигър не показа видими признаци на безпокойство и аз въздъхнах облекчено.
— Навреме за какво? — попитах. Люк яздеше начело, Далт след него и леко вдясно, Найда вляво по пътеката и накрая аз — малко зад нея.
— Не мога да кажа със сигурност — отвърна тя, — тъй като тя все още е упоена. Според мен са спрели вероятно зад стените на кулата. Там следата е много по-широка.
— Хм — казах аз. — Предполагам, че не си успяла да отчетеш скоростта на разширение спрямо единица разстояние от пътеката?
— Получила съм хуманитарно образование — каза Найда усмихнато. — Забрави ли?
И изведнъж рязко се обърна и погледна към Люк. Той все още беше на два-три метра пред нас и гледаше все така напред, макар да бе хвърлил поглед през рамо само преди десетина секунди.
— Мътните да ви вземат! — прошепна тя. — Когато съм с вас двамата, винаги се сещам за колежа. После почвам да говоря…
— … на английски — уточних аз.
— На английски ли го казах?
— Аха.
— Мамка му! Сръчкай ме, ако се изтърва пак, става ли?
— Дадено. Като че ли времето, прекарано там, ти е доставило известно удоволствие, въпреки задачката на Дара. Освен това ти вероятно си единствената тай’ига с диплома от Бъркли.
— Да, достави ми удоволствие, макар да бях доста объркана, докато не знаех кой от вас кой е. Всъщност това бяха най-щастливите дни в живота ми. Години наред се опитвах да разбера имената на майките ви, за да съм наясно кого да защитавам. Но вие и двамата бяхте толкова потайни.
— Сигурно ни е в кръвта — казах аз. — Трябва да кажа, че си изкарах доста приятно в твоята компания, докато беше Винта Бейл. Благодаря ти за всичко, което направи, за да ме предпазиш.
— Страдах истински, когато Люк започна с опитите си да те убие всяка година. Ако той се окажеше синът на Дара, когото трябваше да защитавам, тогава не трябваше да ме е грижа. И въпреки това никак не ми бе все едно. Знаех само, че във вените и на двама ви тече кръвта на Амбър. Не исках никой от вас да пострада. Най-трудно ми беше, когато ти замина. Бях убедена, че Люк те е примамил в планините на Мексико, за да те убие. По това време вече подозирах сериозно, че ти си този, който ми трябва, но все още не бях сигурна. Бях влюбена в Люк, бях се вселила в тялото на Дан Мартинес и носех пистолет. Следвах ви навсякъде, доколкото смогвах, като разбирах, че ако той се опита да ти навреди, заклинанието на Дара ще ме принуди да стрелям срещу човека, когото обичах.
— Но ти все пак стреля първа. Ние просто стояхме край пътя и си приказвахме. Люк започна да стреля, за да се защити.
— Знам. Но всичко друго намекваше, че ти си в опасност. Мястото, на което те бе завел, и тъмнината му предоставяха идеалната възможност да те убие…
— Но твоят изстрел беше встрани, а след това ти се откри за куршумите на Люк.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Ти просто реши проблема, като предизвика Люк и след това му позволи да те застреля.
— Това е невъзможно. Заклинанието не би ми позволило да го сторя.
— Значи нещо по-силно е успяло да изплува на повърхността въпреки заклинанието.
— Наистина ли мислиш така?
— Да, а ти можеш спокойно да го признаеш пред себе си. Вече си свободна. Майка ми го каза. А и ти спомена нещо подобно, струва ми се.
Найда кимна.
— Не знам кога точно съм се освободила или пък как, но заклинанието вече определено няма власт над мен. И въпреки това все още се опитвам да ти помогна, когато те заплашва нещо. Хубаво е, че двамата с Люк сте приятели и…
— Защо тогава не му кажеш? — прекъснах я аз. — Кажи му направо, че ти си била Гейл. Накарай го да подскочи… от удоволствие.
— Ти не разбираш. Той скъса с мен, забрави ли? Сега имам нов шанс. Сякаш всичко започва отначало. Той ме харесва, доста при това. Боя се да му кажа: „Аз съм момичето, с което скъсахте преди“. Това може да го накара да си спомни за причините да се стигне дотам. Кой знае, може да реши, че тогава е постъпил правилно.