— Това е глупаво — казах аз. — Не знам за какво се скарахте в Бъркли. Той така и не ми каза. Само каза, че сте се сдърпали за нещо си. Знам, че Люк те харесваше още тогава. Убеден съм, че те е напуснал, защото е трябвало да се върне тук, за да поеме гадните задължения, който е считал за въпрос на семейна чест. Едно нормално момиче от Сенките едва ли се е вписвало някак в бъдещето му. Между другото, ти беше доста убедителна в ролята на Гейл.
— Затова ли скъсахте с Джулия? — попита тя.
— Не.
— Извинявай.
Забелязах, че черната следа се е разширила с около половин метър, откак се бяхме заприказвали. Междувременно си бях направил наум някои сметки. Какво да правя, като математиката ми е в кръвта?
Глава 10
И тъй, продължихме да яздим. Първо направихме около шест крачки по някаква градска улица, освирквани от клаксоните на попадналите в задръстването коли. После преодоляхме четвърт миля по покрития с черен пясък бряг на изумруденозелено море. Вляво от нас полюшваха огромните си листа няколко палми. Пътят ни продължи по затрупано от сняг поле, под каменен мост, по обгорена до черно равнина. Тигър не трепна нито веднъж, въпреки канонадата от промени в пейзажа, а Далт не се сдържа и строши с шут предното стъкло и антената на някакъв тежкар с червено ферари.
Пътят ставаше все по-широк. Вече се бе разширил може би двойно, откакто го бях зърнал за пръв път. По него все по-често се забелязваха почернели дървета, които приличаха на фотонегативи на своите събратя, имали късмета да поникнат само на няколко метра от черната следа. Нашите гласове и трополенето на копитата на конете се чуваха някак приглушено. Целият ни маршрут бе придобил постоянно, мрачно излъчване, независимо от това, че само на няколко крачки от нас светлината се менеше непрекъснато в зависимост от това дали бе пладне, полунощ или някъде по средата. По клоните на черните дървета бяха накацали мъртви наглед птички. Въпреки това те като че ли помръдваха от време на време, а стържещите, грачещи трели, които чухме на няколко пъти, май идваха именно от тях.
По едно време вляво от нас лумна пожар. После пък досами пътя се появи нещо, което напомняше за основата на ледник. Следата продължаваше да се разширява и макар все още да не можеше да се мери с Черния път от разказа на Коруин, вече поне ни позволяваше да яздим рамо до рамо.
— Люк — обадих се аз след няколко часа мълчалива езда.
— Да? — отвърна той. Найда вече яздеше вдясно от мен, а Далт се бе наредил до нея. — Какво има?
— Не искам да ставам крал.
— Аз също. Здравата ли те натискат?
— Страх ме е, че ако хукна нанякъде, ще ме спипат и ще ми надянат короната насила. Всичките ми съперници си отидоха от този свят, като две и две — четири. Наистина са много навити да ме видят на трона, оженен за Корал…
— Ясно — каза Люк. — Имам два въпроса към теб. Първо. От това наистина ли може да излезе нещо?
— Поне Логрус си мисли така. Поне за известно време. Знаеш как е в политиката.
— И второ — ако изпитваш към онова място същото, което аз изпитвам към Кашфа, значи няма да го пратиш по дяволите, дори ако за целта ти се наложи да направиш сериозни жертви. Щом се замисляш дали все пак да седнеш на трона, значи имаш някакъв резервен вариант. Какъв е резервният ти вариант?
Кимнах, а пътеката сви рязко вляво и след това тръгна нагоре по някакъв планински склон. Нещо малко и тъмно прекоси тичешком пред нас.
— Хрумнало ми е нещо, което дори не мога да нарека план — казах аз. — Нещо, което бих искал да обсъдя с баща си.
— Откъде си толкова сигурен, че той е между живите?
— Говорих с него съвсем наскоро, макар и за кратко. Затворили са го някъде. Знам само, че е някъде близо до Хаос, защото успях да се свържа с него само там и никъде другаде.
— Разкажи ми за този ваш разговор — каза Люк.
И аз му разказах — за черната птица и всичко останало.
— Струва ми се, че хич няма да ти е леко да го измъкнеш. Значи мислиш, че е замесена и Дара?
— Аха.
— Пък аз си мислех, че само аз си имам проблеми с мамчето. И нищо чудно, след като майка ми е изкарала школата на майка ти.