— Да се чуди човек как сме се извъдили толкова нормални — отбелязах аз.
Люк се вгледа в мен за няколко секунди и след това прихна неудържимо.
— Е, поне аз се чувствам нормален — уточних аз.
— Разбира се — каза той бързо. — Нали само това има значение. Кажи ми, ако двамата с Дара се срещнете в двубой на живот и смърт, мислиш ли, че би могъл да я победиш?
— Трудно ми е да преценя. Сега съм по-силен от всякога благодарение на Колелцето. Но започвам да си мисля, че тя е адски добра.
— Какво по дяволите е това Колелце?
Наложи ми се да му разправя и тази история.
— Значи затова беше такава фурия в храма в Кашфа? — попита Люк.
— Затова.
— Дай да го видя.
Опитах се да измъкна пръстена, но той си имаше други планове. Затова просто протегнах ръка. Люк се пресегна към него, но пръстите му замръзнаха малко преди да го докоснат.
— Той ме спира, Мърл! Подозрителен малък дявол!
— По дяволите! Да не съм син на Хаос, ако не се справя с тази джунджурийка. — После бързо промених дебелината на пръста си и смъкнах пръстена. — Дръж.
Люк го подържа върху дланта си и го огледа с присвити очи. Изведнъж ми се зави свят. Заради това, че бях свалил пръстена? Задържах се с мъка на седлото, поех няколко пъти дълбоко въздух с надеждата, че никой не ме е усетил.
— Тежък е — каза Люк накрая. — И силата му се усеща. Както и някои други неща. Само че не иска да ме допусне до себе си.
Протегнах се, за да взема Колелцето, но Люк дръпна ръката си.
— Усещам го дори във въздуха около нас — каза той. — Мърл, това нещо обвързва всеки свой притежател с магия.
Вдигнах рамене.
— Да. И то доста привлекателна магия. Засега не ми е навредило с нищо и дори ми помогна на няколко пъти.
— Но ти не можеш да се довериш на нещо, което е попаднало в ръцете ти по такъв странен, почти нечестен начин, като дори те е накарало да изоставиш Фракир, когато се е опитала да те убеди, че то е опасно за теб. Освен това не можеш да твърдиш със сигурност, че то не е повлияло на поведението ти, откакто го носиш на пръста си.
— Вярно, че в началото имах лек пристъп на дезориентация — съгласих се аз, — но според мен ставаше въпрос за нещо като предварителна настройка. От известно време се чувствам съвсем нормално.
— А откъде си толкова сигурен? Ами ако е успяло да ти промие мозъка?
— Нима приличам на човек с промит мозък?
— Не, не приличаш. Просто се опитвам да ти кажа, че не бива да се доверяваш на предмет с толкова неясен произход.
— Добре казано — отбелязах, продължавайки да държа ръката си протегната към него. — Но засега преимуществата на този пръстен надвишават значително неговите недостатъци. Приеми, че си ме предупредил, и ме остави да поема риска на своя глава.
Люк ми върна пръстена.
— Обаче стори ли ми се, че започваш да се държиш странно, ще те прасна с нещо по главата и тутакси ще го смъкна.
— Съгласен — казах аз и надянах отново Колелцето на пръста си. Мигом почувствах прилив на енергия в цялото си тяло. Сякаш някой отново бе включил шалтера на системата.
— Щом не си убеден, че можеш да накараш майка си насила да ти каже истината — продължи Люк, — как тогава очакваш да намериш Коруин и да го освободиш?
— Някои неща се подразбират — отвърнах аз. — Най-простият възможен подход би бил да избия вратата с шут, тоест да задействам всички канали на Колелцето и да се опитам да подновя контакта с баща си чрез неговата Карта. Появи ли се и най-малкият пробив, аз го атакувам с все сила, помитайки пътьом всички възможни магически защити, които биха се изпречили на пътя ми.
— Звучи ми като доста опасно начинание.
— Не се сещам за безопасен начин да реша този проблем.
— Тогава защо все още не си опитал?
— Защото ми хрумна съвсем наскоро и оттогава така и не успях да намеря време.
— Както и да решиш да постъпиш, ще ти е необходима нечия помощ, тъй че можеш да разчиташ на мен.
— Благодаря ти. Люк. Аз…
— Сега по кралските въпроси — каза той. — Какво ще стане, ако се откажеш от трона? Кой е следващият на опашката?
— Нещата са доста заплетени. По принцип, щом става въпрос за рода Сауал, пръв сред наследниците би трябвало да бъде Мандор. Но той се отказа по своя воля още преди години.