— Да — каза Найда след няколко минути. — Корал и нейните похитители — шестима, както ми се стори — са се скрили в една кула съвсем наблизо. В момента кулата е под обсада.
— Голям ли е отрядът на атакуващите? — попита Люк.
— Малък е. Доста малък. Но не мога да кажа колко души са.
— Тогава да идем и да разберем — заяви Люк и смуши коня си. Далт го последва.
— Трима или четирима — прошепна ми Найда. — До един духове на Лабиринта. Сигурно може да поддържа само толкова на такова разстояние от Амбър, при това в близост до Черния път.
— Ох — казах аз. — Работата пак стана дебела.
— Защо?
— Защото пак ще се окажа между роднини и от двете страни.
— Наистина ми прилича на поредния сблъсък на интереси между Лабиринта и Логрус.
— Проклятие! Точно така стоят нещата! — казах аз. — Само като си помисля до какво може да доведе това! Трябва да предупредя Люк какво ни очаква.
— Недей! Тогава ще трябва да му кажеш коя съм всъщност аз!
— Ще му кажа, че съм научил за това сам. Ненадейно съм попаднал на подходящо заклинание или нещо такова.
— А после? На чия страна ще застанеш? Какво ще правим?
— На ничия — казах. — Заставаме на своя страна, срещу едните и другите.
— Ти си луд! Къде ще се скриеш после? Двете Сили са си поделили Вселената!
— Люк! — извиках аз. — Току-що се добрах дотам и научих, че нападателите са духове на Лабиринта!
— Не думай! Смяташ ли, че трябва да вземем нечия страна? Като че ли Лабиринтът би имал по-голяма полза, ако си я върне, отколкото Логрус, ако успее да я отмъкне.
— Не бива да позволяваме да я използват по този начин — казах аз. — Хайде да оставим и едните, и другите с пръст в устата.
— Подкрепям чувствата ти — викна Люк на свой ред. — Но какво ще стане, ако успеем? Хич не ми се ще да бъда размазан от метеорит или да се окажа на дъното на някой океан.
— Доколкото мога да преценя, Колелцето няма нищо общо нито с Лабиринта, нито с Логрус. Корените му са пръснати из Сенките.
— Е и? То сигурно не би могло да се опъне и на единия от тях, камо ли и на двамата едновременно.
— Така е, но с него поне ще можем да се изпарим достатъчно бързо и да ги оставим да си пречат взаимно.
— Само че рано или късно пак ще ни открият, нали?
— Може би, а може и да не успеят — казах аз. — Имам няколко идеи, но сега нямаме време, за да ги обсъдим.
— Далт, чу ли? — попита Люк.
— Чух — отвърна Далт.
— Ако искаш да се откажеш, сега му е времето.
— И да пропусна възможността да оскубя опашката на Еднорога? Я карай напред!
Препуснахме. Виковете започнаха да достигат до нас все по-отчетливо. Стори ми се, че от всичко наоколо лъха някакво безвремие — и то не само заради приглушените ни гласове и кухото трополене на копитата. Като че ли яздехме по този път от незапомнени времена и щяхме да продължим в същия дух во веки веков…
После пътят кривна вдясно й видях върха на кулата в далечината, и чух нови викове. Намалихме темпото преди следващия завой и се приближихме по-внимателно.
Накрая спряхме, слязохме от конете и продължихме пеш, пробивайки си път през почернелите шубраци. После отместихме и последните препречили се на пътя ни клони и пред нас се разкри полегатият склон на мрачна песъчлива долина, сред която се издигаше сива триетажна кула с тясна врата и бойници вместо прозорци. Взирах се още известно време преди да успея да различа сцената, която се разиграваше в нейните подстъпи.
Два типа с външност на демони бяха застанали от двете страни на входа. Бяха въоръжени, а вниманието им като че ли бе погълнато от двубоя, който се провеждаше на няколко метра от тях. От другата страна на импровизираната арена забелязах няколко познати фигури — Бенедикт, подпрял брадичката си с безизразна физиономия; Ерик, клекнал и ухилен; и Кейн, който си играеше небрежно с един от ножовете си, а изражението му показваше, че се забавлява добре и едновременно с това е впечатлен от зрелището. После мярнах две рогати глави на демони, които стърчаха от прозорците на кулата. Те също следяха представлението с не по-малък интерес.