— Това трябва да е Лабиринтът — казах на Люк. — Мен търси.
Миг след това пред нас изникна Знакът на Лабиринта.
— Мерлин — произнесе той, — ти май не се спираш на едно място.
— Напоследък съм доста зает — отвърнах му аз.
— Значи реши да последваш съвета ми и да напуснеш Хаос?
— Да, стори ми се разумно решение.
— Все пак не разбирам какво си намислил сега.
— Какво толкова има за разбиране?
— Ти измъкна лейди Корал от ръцете на агентите на Логрус.
— Точно така.
— Но после попречи на моите агенти да я отведат.
— И това е вярно.
— Сигурно си наясно, че тя носи в себе си нещо много важно за баланса между Силите.
— Наясно съм.
— Тъй че все някой от двама ни трябва да я има. Но ти се опитваш да я отнемеш и от двамата.
— Да.
— Защо?
— Защото съм загрижен за нея. Тя има свои чувства, свои права. Вие я третирате като пионка.
— Не споря. Аз съм съгласен, че тя притежава своя самоличност, но едновременно с това се е превърнала в ключова фигура за Баланса.
— Тогава няма да я дам на никой от вас. Така всичко ще остане както досега. Тя вече няма да бъде част от играта ви.
— Мерлин, ти си по-важен за нас от нея, но това не ти дава правото да ми заповядваш. Ясен ли съм?
— Ясно ми е колко съм ти необходим — казах.
— Не мисля — отвърна той.
Чудех се колко ли е силен в действителност на това място. Струваше ми се очевидно, че му е било необходимо огромно количество енергия, за да създаде своите четири духа и да ги изпрати дотук, както и за да се появи след това лично. Дали имах някакви шансове срещу него, особено ако отворех всички канали на Колелцето? Никога досега не се бях опитвал да обединя енергийните източници, пръснати из Сенките. А ако го направех и след това се опитах да пренеса мълниеносно всички ни, още преди Лабиринтът да е реагирал? Обаче дали щях да успея да премина през преградата, която той би вдигнал, за да ни спре? И дори всичко това да се окажеше възможно, къде ли можех да се скрия?
И как ли би променил този мой ход отношението на Лабиринта към мен?
(… ако не те сссхруска нещо по-голямо, ела някоя вечер да ми разкажеш как ссса сссе развили събитията…)
По дяволите, какво бих могъл да загубя?
Отворих всички канали.
Онова, което последва, бих могъл да сравня само с бесен спринт, насред който пред мен изникна солидна тухлена стена.
Блъснах се в нея и изгубих съзнание.
Лежах върху гладка студена повърхност. В тялото ми се вихреше ужасно торнадо от вплетени една в друга сили. Добрах се до техния източник и ги овладях, така че инерцията, която бяха набрали, да не ми откъсне главата. После полека отворих очи.
Небето беше много синьо. Видях на метър-два от себе си чифт ботуши. Познах ги, бяха на Найда. Завъртях леко глава и установих, че все още са на краката й. Видях и Далт, който лежеше проснат няколко метра по-нататък.
Найда дишаше тежко. Моето Логрус-зрение ми показа една бледа червена светлинка, която припламваше заплашително около ръцете й.
Надигнах се на лакът и докато пропълзявах към нея, забелязах, че е застанала между мен Знака на Лабиринта, който се поклащаше във въздуха на около три метра от земята.
Гласът му прозвуча и за пръв път долових в него нещо като задоволство:
— Значи се каниш да го защитиш от мен?
— Да — отговори тя.
— Защо?
— Правя го от доста време и би било наистина жалко да се откажа точно сега, когато той наистина има нужда от мен.
— Създание на Кладенеца, знаеш ли къде си застанало? — попита Лабиринтът.
— Не — каза Найда.
Погледнах отвъд тях, но всичко, което видях, беше кристално чисто синьо небе. Лежах на скалист отрязък с приблизително овална форма, който не граничеше с нищо. Обърнах главата си назад и си помислих, че той сякаш е отхапан от някой планински склон — в дъното се виждаха няколко тъмни отвора, подобни на пещерни входове. Видях също, че Корал лежи зад мен. Нашият каменен пристан беше широк неколкостотин метра. Зад Найда и Знака на Лабиринта нещо се раздвижи. Люк току-що се бе надигнал на колене.