Можех да отговоря на въпроса, който Лабиринтът зададе на Найда, но това едва ли щеше да ни помогне. Не и докато тя се справяше толкова добре с отвличането на вниманието му.
Вляво мярнах златисторозови отблясъци върху каменния под и макар никога да не бях идвал тук, помнех добре описанието от разказа на баща си и знаех, че това е обиталището на Първичния Лабиринт — по-дълбокото ниво на реалността, лежащо отвъд самия Амбър.
Застанах на четири крака и запълзях към Лабиринта.
— Намираш се в другия край на Вселената, тай’ига, там където моята сила е най-голяма.
Далт изръмжа, претърколи се, седна и разтърка очи. Почувствах някаква вибрация — малко отвъд прага на чуваемост. Идваше от Найда. Червеникавото сияние бе обгърнало цялото й тяло. Знаех, че тя ще умре, ако нападне Знака, и бях решен да го нападна на свой ред, ако я убие.
Корал простена.
— Ти няма да нараниш приятелите ми — каза Найда.
Припомних си как Лабиринтът ме бе „плеснал“ преди да успея да използвам Колелцето и след това ни бе пренесъл незабавно в своята най-надеждна твърдина. Значеше ли това, че там, сред владенията на Логрус, съм имал някакъв реален шанс срещу него?
— Създание на Кладенеца — каза й той, — подобен отчаян и обречен жест граничи с героизма. Ти ми харесваш. Ще ми се и аз да имах такъв приятел. Добре, аз няма да нараня приятелите ти. Все пак ще ми се наложи да задържа тук Мерлин и Корал заради решаващото им значение, а вас — по чисто политически причиня, докато спорът с моя противник бъде решен.
— Да ни задържиш? — каза Найда. — Тук?
— В пещерите има удобни жилища за всички ви.
Скочих и измъкнах кинжала, затъкнат в ботуша ми. Люк също се изправи, отиде до Корал, коленича пред нея и попита:
— Будна ли си вече?
— Нещо такова — отвърна тя.
— Можеш ли да се изправиш?
— Ще опитам.
— Нека ти помогна.
Надигна се и Далт. Продължих да пристъпвам настрани. Къде се губеше Дуоркин, когато имах най-голяма нужда от него?
— Можете да влезете в пещерите и да огледате жилищата си — каза Лабиринтът. — Но първо ще трябва да свалиш този пръстен, Мерлин.
— Не, не мисля, че е време да разопаковаме багажа си — казах аз, срязах китката си и направих последната крачка. — Бездруго няма да останем тук задълго.
Знакът на Лабиринта издаде звук, подобен на лека гръмотевица. Мълния обаче не последва. Така си и знаех. Просто държах ръката си над едно съвсем определено място.
— Този номер го знам от бащата на Люк — обясних аз. — Хайде да си поговорим.
— Да — отвърна мигом Знакът. — Като разумни същества, каквито сме всъщност. Искаш ли възглавница, за да се настаниш по-удобно?
Незабавно до мен изникнаха цели три възглавници.
— Благодаря — казах аз и придърпах зелената. — Не бих отказал и един чай с лед.
— Със или без захар?
Глава 11
Седях си на възглавницата с кинжала подръка, протегнал над Лабиринта шепа, пълна с кръвта ми. Знакът на Лабиринта бе увиснал във въздуха пред мен и сякаш най-неочаквано бе забравил за съществуването на Корал, Найда, Далт и Люк. Аз отпивах от изпотената чаша, която държах в дясната си ръка. Между кубчетата лед се виждаше прясно стръкче мента.
— Принце Мерлин — обади се Знакът, — кажи ми своето желание и нека приключим по-бързо с този проблем. Сигурен ли си, че нямаш нужда от кърпичка, с която да превържеш раната си? Това няма да отслаби позицията ти. Освен това така ще можем да избегнем излишните инциденти.
— Не, така ми е добре — казах аз и направих лек жест с пълната си с кръв шепа, в резултат на което по китката ми се стече тъничка червена струйка. — Много мило от твоя страна, все пак.
Знакът на Лабиринта трепна.
— Схванах намека, принц Мерлин. — И все пак си мисля, че не си наясно с последиците, които би могла да предизвика твоята заплаха. Една-единствена капчица от твоята кръв върху моя физически образ може да наруши ритъма на Вселената.
Кимнах.
— Знам.
— Чудесно — отвърна той. — Да чуем желанието ти.
— Искам да ни освободиш — заявих аз. — Пусни ни да си вървим и ще останеш непокътнат.