Корал стисна рамото ми.
— Тръгваме си — казах аз.
— Добре тогава — каза Знакът. — Назови ми мястото и аз ще прехвърля всички ви там.
— Не всички — обади се неочаквано Люк. — Само тях.
— Не разбирам. Ами ти?
Той измъкна отнякъде кинжал и сряза с него китката си. После се приближи, застана до мен и протегна ръката си над Лабиринта.
— Ако тръгнем заедно, може да пристигнат само трима от нас — каза той. — Затова ще остана тук да ти правя компания, докато прехвърлиш приятелите ми.
— Как ще разбереш дали са пристигнали невредими?
— Добър въпрос — съгласи се Люк. — Мърл, Картите ти са в теб, нали?
— Да.
Извадих колодата си и му я показах.
— Все още имаш и една от моите, нали?
— Беше там, когато ги използвах за последен път.
— Тогава я извади, за да ти е подръка. Обмисли следващия си ход преди да тръгнеш оттук. Поддържай връзка с мен, докато успееш.
— Ами ти, Люк? Не можеш да останеш тук вечно. Рано или късно…
— Намират ли ти се още от онези странни Карти?
— Кои Карти имаш предвид?
— Онези, които беше кръстил Козовете на Съдбата.
Разтворих колодата. Бяха почти отгоре.
— Да — казах. — Красива изработка. Не ми се щеше да ги изхвърлям.
— Сериозно ли мислиш така?
— Аха. Събери ми такава колекция и се наемам да ти уредя изложба в Амбър.
— Не се майтапиш, нали? Не го казваш само защото…
Знакът на Лабиринта тихо изхъмка.
— Критик ми се извъдил — отбеляза Люк. — Добре. Отдели Козовете на Съдбата.
Направих го.
— Разбъркай ги малко. Дръж ги с лицето надолу, моля те.
— Дадено.
— Сега ги разтвори във ветрило.
Той се наведе и изтегли една от Картите.
— Готово — каза после. — Аз съм на линия. Приготви се и му кажи къде да ви прехвърли. И поддържай връзката. Хей, Лабиринт, и аз искам чай с лед.
До десния му крак се появи изпотена чаша. Люк се наведе, вдигна я и отпи.
— Мерси.
— Люк — каза Найда, — не разбирам какво си намислил. Какво ще стане с теб?
— Нищо особено — отвърна й той. — Не плачи за мен, демонче. Пак ще се видим.
Той ме погледна и дясната му вежда подскочи закачливо.
— Прати ни в Джидраш — казах аз. — В Кашфа, на площада между двореца и църквата.
Стигнах Картата на Люк в потната си ръка, близо до жужащото Колелце. Усетих как повърхността й охладня, точно когато Люк каза: „Чу го добре“.
Светът се замъгли, после се проясни отново и ние изникнахме насред площада в Джидраш. В Кашфа беше хладно и ветровито утро. Вгледах се в Люк през неговата Карта. После започнах да отварям каналите на Колелцето един по един.
— Далт, мога да те оставя тук — казах. — Теб също, Найда.
— Не — заяви мъжагата, а Найда възкликна:
— Я стига!
— Сега и двамата сте вън от опасност — обясних аз. — Нито една от страните не иска нищо от вас. Но ние с Корал трябва да се скрием на някое сигурно място.
— Ти пък си в центъра на събитията — каза Найда. — Мога да помогна на Люк, докато съм с теб. И аз идвам.
— Взе ми думите от устата — промърмори Далт. — Аз също съм адски задължен на Люк.
— Добре — казах аз. — Хей, Люк! Чу ли?
— Да — обади се той. — Значи действай по задачите си. Мамка му! Разлях…
И Картата му почерня.
Не изчаках да допърхат ангелите на отмъщението, нито да ни връхлетят огнени езици или кълбовидни мълнии. Просто измъкнах всички на мига.
Проснах се на зелената трева под голямото дърво. Мъглата се носеше на парцали. До мен проблясваше Лабиринтът на татко. Джърт бе седнал с кръстосани крака върху капака на колата. Върху коленете му лежеше неговият меч. Щом ни видя, Джърт скочи. Коруин не се виждаше никъде.
— Какво става? — попита Джърт.
— Разбит съм, разпердушинен, смачкан. Ще лежа тук ще се блещя в мъглата, докато мозъкът ми изветрее — казах аз. — Запознай се с Корал, Найда и Далт. Разкажете си взаимно историите си. Не ме будете до края на света, освен ако специалните ефекти не са наистина изключителни.