И аз се заех да удържа на думите си на фона на отплуващия в далечината китарен звън и тихия глас на Сара Кей. Тревата беше прекрасно мека. Мъглата проникна в мозъка ми. Падна здрач.
И тогава, и тогава… И тогава значи…
Вървя. Вървя, или по-скоро почти се нося през онзи супермаркет, в Калифорния, от който пазарувах така често. Групички хлапетии, двойки с деца, жени с пакети. Разминавам се с тях, а думите им се губят сред звуците на леещата се от радиоточките музика. Пъстри опаковки. Обещаващи етикети и миризми.
Вървя. Прекосявам щанда за напитки, после този с обувките, а след него и сладкарския щанд…
Тесен коридор вляво. Никога преди не съм го забелязвал. Трябва да свия по него…
Странно, по пода е разстлан килим от двете му страни се проточва шпалир от високи свещници и канделабри, покачени на продълговати ракли. Стените проблясват…
Обръщам се.
Зад мен няма нищо. Суперът е изчезнал. В тази посока коридорът завършва със стена. Върху нея е окачен малък гоблен, от който ме гледат девет фигури. Свивам рамене и се завъртам обратно.
— Все пак нещо липсва в заклинанието ти, чичо — отбелязах. — После ще трябва да го пооправим.
Вървя. Тихо е. Напред. Натам, където проблясват огледалата. Идвал съм тук преди доста време, си помислям, макар че разположението на огледалата, осъзнавам изведнъж, е различно от това в Амбър. Ето го и спомена, изхвърлен сред бунището на паметта ми: много по-младият Мерлин преминава сам по коридора.
Осъзнавам, че ако се допра до този спомен, това ще ми коства загуба на самоконтрола. Оставям неохотно образа да отплува и се обръщам към малкото овално огледало вляво.
Усмихвам се. Отражението ми също. Изплезвам се и то ми отвръща със същия поздрав.
Продължавам напред. След няколко крачки осъзнавам, че от огледалото ме е гледало моето демонско лице, макар че бях застанал срещу него в човешкия си облик.
Вдясно от мен някой се прокашля тихо. Обръщам се натам, за да видя образа на брат си Мандор в огледало с формата на ромб, обрамчено в черно.
— Скъпо момче — започва той, — кралят е мъртъв. Да пребъде августейшата ти персона, веднага щом се възкачиш на престола. Добре ще е да побързаш, защото иначе ще закъснееш за коронацията си на Площада в Края на Света, независимо от това дали невестата на Рубина ще дойде с теб, или не.
— Имаме си проблеми — казвам аз.
— Не си струва да се захващаш с тях точно сега. Твоето присъствие в Хаос е много по-важно.
— Най-важни са моите приятели.
Мимолетна усмивка докосва устните му.
— Така ще можеш да ги защитиш най-добре. Освен това ще се справиш с враговете си веднъж и завинаги.
— Ще се върна — отвръщам му аз. — Скоро. Но не за да получа короната.
— Както решиш, Мерлин. Но се върни на всяка цена.
— Нищо не обещавам.
Той се смее. Огледалото му потъмнява.
Отвръщам поглед от него. Продължавам напред.
Отново смях. Този път отляво. Смее се майка ми.
Тя ме гледа от огледало с дървена рамка, украсена със сложна плетеница от цветя. Ако се съди по лицето й, добре се забавлява.
— Търси го в Кладенеца! — казва тя. — Търси го в Кладенеца!
Подминавам я, а смехът й ме преследва.
— Сссст!
Вдясно. Дълго тясно огледало със зелена рамка.
— Госссподарю, Мерлин. Търссих дяволссската сссветлинка, но не я открих.
— Благодаря ти, Глейт. Потърси го пак, моля те.
— Добре. Трябва да ссседнем някоя вечер на топло мессстенце, да пийнем мляко и да ссси поговорим за доброто ссстаро време.
— Би било чудесно. Да, трябва. Ако не ни схруска нещо по-голямо.
— Сссссс!
Дали пък това не е смях?
— Добър улов, Глейт.
— Да. Ссст!
… Отново напред. Вървя.
— Сине на Амбър. Приносителю на Колелцето.
Гласът идва от една сумрачна ниша вляво от мен. Спирам и поглеждам натам. Рамката е бяла, стъклото сивкаво. Мъжът в огледалото ми е непознат. Горните две копчета на ризата му са разкопчани. Върху нея е облякъл кафява кожена жилетка. Косата му е тъмноруса, а очите му като че ли са зелени.