— Да?
— Колелцето е било скрито в Амбър — казва той, — за да го откриеш. То притежава огромна сила. В него са вплетени и няколко заклинания, които ще накарат неговия приносител да постъпи по определен начин в определени ситуации.
— Подозирах, че е така — отвръщам му аз. — Какво по-конкретно ще се опита да ме принуди да направя?
— Тъй като някога го е носил Суейвил, кралят на Хаос, то ще тласне избрания престолонаследник да се възкачи на трона, да се държи по определен начин, така че действията му да бъдат предугадени лесно от някои личности.
— За кого става въпрос?
— За жената, която се смееше и викаше „Търси го в Кладенеца“. За мъжа в черно, който жадува твоето завръщане.
— Дара и Мандор. Те ли са вплели заклинанията в пръстена?
— Именно. А мъжът го скри така, че да успееш да го намериш.
— Никак не ми се иска да се отказвам от Колелцето точно сега — казвам аз. — То ми върши чудесна работа. Няма ли някакъв начин да се отстранят тези заклинания?
— Разбира се. Но това не те засяга.
— Как така?
— Пръстенът, който носиш, не е онзи, за който говорим.
— Не разбирам.
— Не се бой, ще разбереш.
— Кой си ти?
— Името ми е Делуин и ние може би няма се срещнем никога, освен ако не бъдат освободени някои древни сили.
Той вдига ръката си и аз виждам на пръста му копие на Колелцето.
— Допри пръстена си до моя — заповядва ми той. — След това ще можеш да му заповядаш да те прехвърли при мен.
Вдигам пръстена си и го насочвам към огледалото. В следващия миг двата пръстена сякаш се докосват, блесва мълния и Делуин вече го няма в рамката.
Отпускам ръката си. Продължавам нататък. После, без да съзнавам защо, спирам пред една ракла и отварям чекмеджето й.
Зяпвам учудено. В чекмеджето е вместен умален модел на параклиса на баща ми — малки цветни колони, няколко миниатюрни запалени свещички и дори един кукленски Грейсуондир върху мъничкия олтар.
— Отговорът е пред теб, скъпи приятелю — изрича един гърлен глас, който познавам, макар да ми е непознат.
Вдигам поглед към оградено в теменужена рамка огледало, което едва сега забелязвам над раклата. Дамата в него има гарвановочерна коса и толкова тъмни очи, че не мога да различа зениците в тях. Поразителната белота на кожата й е подчертана допълнително от розовия грим и розовото червило по устните й. Тези очи…
— Ранда!
— Значи ме помниш! Наистина ме помниш!
— Помня и нашите игри в мавзолея — казвам аз. — Станала си истинска красавица. Мислих си за теб наскоро.
— Аз пък усетих докосването на погледа ти, докато спях, Мерлин. Съжалявам, че се разделихме така, но моите родители…
— Разбирам те. Помислили са ме за демон или вампир.
— Да. — Тя протяга ръка през огледалото, хваща дланта ми и я притегля към себе си. После докосва устните си до пръстите ми. Устните й са студени. — Те предпочитаха да се запозная със синовете и дъщерите на хората, а не с някой от нашия собствен вид.
Усмивката разкрива издължените й зъби. Когато беше дете, те още не се забелязваха.
— Богове! Приличаш на истински човек! — казва тя. — Ела ми някой ден на гости в Дивата гора.
Изведнъж се навеждам напред и устните ни докосват двете страни на огледалото. Каквато и да е тя, някога сме били приятели.
— Отговорът — повтаря тя — лежи пред теб. Ела ми на гости!
Огледалото почервенява и тя изчезва. Параклисът в чекмеджето си е все същият. Затварям чекмеджето и се обръщам към пътеката.
Вървя. Огледала вляво. Огледала вдясно. До едно отразяват моя образ.
После…
— Я виж ти. Племеннико, струваш ми се объркан.
— Както обикновено.
— Не приемай думите ми като обвинение.
Очите му са насмешливи и мъдри, косата му — червена като на сестра му Файона или като на брат му Бранд. Или пък като на Люк, по същата причина.
— Блийс, какво става, по дяволите?
— Нося ти остатъка от посланието на Делуин — казва той, бръква в джоба си и изважда нещо от него. — Ето.