Пресягах се дълго чрез нея, търсейки някаква форма на контакт с онова, което бих могъл да открия долу.
… Тръгвам по пясъка и нагазвам във водата на океана. Вълните гъделичкат първо корема ми, после гърдите. Усещам каменистото дъно под краката си, кичурите на водораслите… От време навреме някой от камъните по дъното се завърта, понася се, удря се в друг камък, приплъзва се… Не мога да видя дъното, но въпреки това виждам толкова ясно камъните, водораслите, техните движения, сякаш водата е осветена от ярки прожектори.
Напипвам, напипвам пътя си надолу през пластовете, върхът на пръста ми пресича скалистата повърхност, тъй както падащата звезда прекосява нощното небе, проучва налягането, изостатичните целувки на планините, милувките на минералите, техните най-закътани тайни…
Приплъзване! Скалата се понася надолу. Тялото ми я следва…
Гмуркам се след понеслия се към дълбините пасаж. Втурвам се с все сила, изливайки енергия пред себе си, разчупвайки преградите, пробивайки си път напред, все по-напред… Плъзгам се. Разбивам една каменна стена, после още една. И още една. Не бях убеден, че това е начинът да спра земетресението, но за друг не се сещах, затова трябваше да опитам. Хайде! По дяволите! Хайде! Свързах се с още два от каналите на Колелцето. После с трети. С четвърти…
Последва лека вибрация. Отворих още един канал. В моята мисловна метафора камъните по морското дъно започнаха да застиват по местата си. След няколко мига вибрацията утихна.
Върнах се при мястото, където бях усетил приплъзването за пръв път. То бе утихнало, макар все още да беше недостатъчно стабилно. Опипах го внимателно. Докоснах новия вектор. Последвах го. Последвах го към точката, където се бе зародило налягането. Не. Тази точка се оказа всъщност преплитане на цял куп нови вектори.
Ето отново. Ново сливане. Проучвам го. Може би ще ми е необходима цяла вечност, за да „картографирам“ всички разклонения. Стоп кадър. Опростявам проблема. Забравям за всичко отвъд третото сливане. Проучвам ги едно по едно. Има няколко възела. Добре. Ето че цяла плоскост е овладяна. Още по-добре.
Опитвам нов скок. Не става. Картината е прекалено сложна. Зарязвам третото сливане.
Да.
Основните линии са очертани. Новите вектори достигат почти до плочата. Погълнатото напрежение надвишава изтичащото. Защо? Допълнителна опорна точка в близост до втория сектор пренасочване на разрушителните сили на равнината.
— Мерлин? Добре ли си?
— Оставете ме на мира — чувам гласа си някъде встрани.
Проникване, включване на нов източник, напипване, движение…
Нима виждам Логрус пред себе си?
Отварям още три канала. Фокусирам ги в този участък и започвам да ги загрявам.
След малко скалите започват да се пропукват и накрая направо се разтапят. Новосътворената от мен магма се стича по процепите на дефектите. Празнината в основата на първичния трус е запълнена.
Назад.
Изтеглям нишките си, изключвам Колелцето.
— Какво направи? — ме попита духът на Коруин.
— Намерих мястото, където Логрус беше раздвижил подземните пластове — казах аз. — Сега празнината е запълнена и движението замря.
— Значи успя да го спреш?
— Поне засега. Не знам какви са истинските възможности на Логрус, но ако иска да опита отново, ще трябва първо да потърси нов подходящ маршрут, за да достигне до това място. После ще трябва да го проучи внимателно. Ако Лабиринтът си отваря очите на четири, това би могло да забави значително Знака на Хаоса.
— Значи поне си ни спечелил малко време — каза баща ми. — Освен ако междувременно не ни атакува Лабиринтът на Амбър.
— И това не е изключено — съгласих се аз.
— Но очевидно рискът си струва.
— Да — казах. — Освен това е време да им създадем допълнителни грижи.
— Какви например?
Погледнах духа на баща си. Пазителя на този Лабиринт.
— Знам къде се намира истинският Коруин и смятам да го освободя.
Проблесна мълния. Неочакван порив на вятъра подгони листата и раздвижи мъглата.