— Трябва да дойда с теб — каза духът.
— Защо?
— Да речем, че съм заинтересован пряко от освобождаването му.
— Добре тогава.
Гръм разкъса въздуха. Мъглата бе атакувана от нов щурм на вятъра.
Джърт се приближи към нас.
— Мисля, че се започна — каза той.
— Кое? — попитах аз.
— Дуелът на Силите. Дълго време Лабиринтът имаше превес, но след като Люк го повреди, а ти измъкна Невестата на Рубина, мощта му намаля така, както не бе намалявала от векове насам, и това почти го изравни с Логрус. Затова Знакът на Хаоса е решил да премине в атака, като преди това се е спрял, колкото да се опита да повреди този Лабиринт.
— Освен ако не се окаже, че Логрус само ни е изпитвал, а това е най-обикновена буря.
При последните ми думи заваля лек дъждец.
— Дойдох тук, защото си мислех, че нито един от двата Знака няма да се захване с новия Лабиринт, докато не приключи с по-стария си съперник — продължи Джърт.
— Предположението ти може би все още важи — отвърнах му аз.
— Иска ми се поне веднъж да застана на страната на победителите — заяви той. — Не знам дали ми пука особено, кое е правилно и кое не е. Всичко е въпрос на гледна точка. Просто искам да вляза в залата заедно с героите. Ти как мислиш, Мърл? Какво смяташ да правиш, оттук нататък?
— Двамата с Коруин тръгваме към Хаос, за да освободим баща ми — казах аз. — После ще решим каквото има да решаваме и ще доживеем щастливо до дълбоки старини. Нали знаеш как е в приказките.
Джърт поклати глава.
— Така и не успях да разбера дали си глупак, или си най-невероятният късметлия, когото съм срещал. Всеки път, когато решавах, че си глупак, това ми костваше по нещо. — Той погледна потъмнялото небе и избърса дъждовните капки по челото си. — Да пукна, ако знам как би трябвало да постъпя сега. Все пак ти все още можеш да станеш крал на Хаос.
— Не — казах аз.
— Освен това си на „ти“ със Силите.
— Дори да си прав, аз поне не знам на какво дължа тази привилегия.
— Няма значение — изпъшка Джърт. — С теб съм.
Отидох при останалите и прегърнах Корал.
— Трябва да се върна в Хаос — казах. — Пазете Лабиринта. Ние ще се върнем.
Небето се освети от три бляскави светкавици. Вятърът разтърсваше клоните на дървото.
Обърнах се и създадох врата във въздуха. Двамата с духа на Коруин прекрачихме през нея.
Глава 12
Появихме се сред галерията с изчанчените скулптури на Сауал.
— Къде сме? — попита ме моят баща-дух.
— В нещо като музей — отвърнах. — В имението на втория ми баща. Избрах го заради пестеливото осветление и многото места, където можем да се скрием.
Той огледа някои от скулптурите, разположени по най-причудливи начини по пода, стените и тавана, и отбеляза:
— Страхотно място за престрелка.
— Сигурно.
— Израснал си тук, нали?
— Да.
— И как е тук?
— О, не знам. Не знам с какво да го сравня. Прекарвах си добре и сам, и с приятели… Имам и няколко лоши спомена. Като всяко дете.
— Къде сме точно?
— В имението Сауал. Щеше ми се да имах повече време, за да мога да те разведа навсякъде, да се разходим заедно по всички пътища.
— Някой ден, може би.
— Да.
Тръгнах из галерията с надеждата, че отнякъде ще изникне Дяволският Чекрък или пък Кергма. Нито един от двамата не се появи.
Накрая се добрахме до коридор, който ни отведе до пасажа с гоблените, където имаше път, водещ към една стая точно над прохода към металната гора. Но още преди да поемем по прохода, наблизо се разнесоха гласове. Наложи са да изчакаме в стаята — украсена със скелет на Джаберуоки, оцветен в оранжево, синьо и жълто, — докато говорещите не отминат. Мигом разпознах гласа на брат си Мандор. За да разбера кой е неговият събеседник, ми се наложи да надзърна през един процеп. Оказа се, че е самият лорд Бансиз от Амбълраш, Върховен жрец на Змията, олицетворявана от Логрус, както гласеше пълната му титла. В някое от евтините булевардни книжлета те вероятно щяха да спрат точно пред вратата на стаята и да изрецитират всичките си тайни високо и отчетливо, за да мога да ги чуя. Вместо това двамата само леко забавиха крачка.