— Тъй ще бъде значи? — каза Бансиз.
— Да — отвърна Мандор. — Скоро.
И отминаха бавно, без да си направят труда да ми подхвърлят поне още един мизерен жокер. Скоро стъпките им по прохода утихнаха. Изчаках още малко. Бих се заклел, че чух един тих гласец да казва: „Последвай ги. Последвай ги.“
— Чу ли нещо? — прошепнах аз.
— Не.
Слязохме в прохода и свихме надясно, в посока, обратна на тази, в която се бяха запътили Мандор и Бансиз. След миг почувствах осезаемо затопляне в една точка малко под левия си хълбок.
— Мислиш, че е тук някъде? — попита духът на Коруин. — Затворен от Дара?
— Да и не — казах аз. — Оох!
Сякаш някой притисна горещ въглен към горната част на бедрото ми. Зарових ръка в джоба си и се скатах в една близка ниша, където заварих някаква мумифицирана дама в амбърски ковчег.
Още преди пръстите ми да се сключат около него, вече знаех какво ме е опарило. Когато проблемите станат твърде много, за да ги поема наведнъж, аз просто хващам последния и го набутвам на безопасно място, за да изчака реда си.
Измъкнах второто Колелце от джоба си и го огледах върху дланта си. Все още беше доста топло. Почти на мига от него прескочи искра, която го свърза с другия пръстен, който все още носех на лявата си ръка.
Последва безсловесно изявление, изплетено от образи, идеи и чувства, което ме тласкаше веднага да го намеря и да поверя съдбата си в ръцете му, за да може той спокойно да ми надене короната. Блийс не случайно ме бе предупредил да не го слагам на пръста си. Ако не беше противодействието на моя пръстен, внушенията сигурно щяха да завладеят съзнанието ми. Използвах своето Колелце, за да затворя устата на натрапника и да изградя около него ефирна, но надеждна предпазна сфера.
— Значи имаш две от тия проклети неща! — възкликна духът.
Кимнах и попитах:
— Да знаеш случайно за тях нещо, което аз да не знам? Каквото и да е, защото аз пък не знам кажи-речи нищо.
Той поклати глава.
— Знам само, че тези пръстени са магически обекти от много ранна епоха, когато Вселената е била все още доста сумрачно място, а световете на Сенките — доста нескопосани. Когато им настъпило времето, приносителите на Колелцата заспали, изпарили се или каквото там е трябвало да направят, а пръстените били скрити, трансформирани или не знам какво още. Версии дал Господ. Винаги е така. Но след като си се вмъкнал наведнъж с две от тях в Царството, не очаквай да останеш дълго незабелязан, да не говорим, че така вероятно ще засилиш общата мощ на Хаоса със самото им присъствие тук.
— Леле мале! — казах аз. — Ще заповядам на пръстена, който нося, да се прикрие.
— Едва ли ще излезе нещо от това, макар да не съм съвсем сигурен. Мисля, че им е необходимо да поддържат някаква минимална връзка. Дори само това ще е достатъчно, за да ги издаде.
— Тогава ще му кажа да поддържа възможния минимум.
Духът на Коруин кимна.
— Няма да е излишно да му го напомниш — каза той, — въпреки че това най-вероятно си е заложено в него.
Прибрах втория пръстен обратно в джоба си, измъкнах се от нишата и продължих със забързана крачка по коридора.
Намалихме темпото, защото ми се стори, че вече наближаваме. Оказа се, че греша. Металната гора не беше там. Продължихме. След малко стигнахме до една секция, която непосредствено предхождаше гората.
Дори без да се оглеждам внимателно, вече знаех какво се е случило. Спрях.
— Какво има? — попита духът.
— Изглежда, там е изложена най-богатата колекция от оръжейни остриета, събирана някога в Хаос — казах аз. — До едно насочени право нагоре.
— Е и?
— Това е мястото. Мястото, откъдето трябваше да се доберем до металното дърво.
— Мърл, може би това място ти размътва мислите, или пък обърква моите, но ей Богу, не те разбирам.
— Близо до тавана е — обясних му аз и посочих. — Знам къде приблизително би трябвало да се намира, но сега ми се струва някак по-различно…
— Какво има там, синко?
— Път — транспортен канал, точно като онзи, по който продължихме след стаята със скелета. Само че този водеше към твоя параклис.