Свързах се с Колелцето и то ни понесе в нужната посока. Усетих подръпването на пътя, когато се приближихме до него. Беше почти пресъхнал. Позволих му да ни поеме.
Духът на Коруин огледа параклиса и тихичко подсвирна.
— Наслаждавай се — казах аз. — Изтънчено удоволствие, от която се ползват единствено боговете.
— Да. Затворник в собствената си църква.
Той прекоси стаята, разкопча колана си и го замени с този на олтара.
— Хубаво копие беше — отбеляза после, — но дори Лабиринтът не може да фалшифицира Грейсуондир.
— Нали върху острието му е възпроизведен отрязък от Лабиринта?
— Кой знае. Ами ако е обратното?
— Какво искаш да кажеш?
— Питай някой път Коруин за това. Свързано е с едно от нещата, за които говорихме напоследък.
След това се приближи до мен и ми подаде оригинала — меча заедно с ножницата и колана.
— И го пази добре — каза духът.
Тръгнах към противоположния край на параклиса. Щом се приближих до изображението на Кладенеца, тутакси усетих специфичното привличане на пътя.
— Еврика! — казах аз и активирах каналите на Колелцето. — След мен.
Пристъпих напред и пътят ме поде.
Появихме се в ниша от около пет квадратни метра. В центъра й бе сложен дървен нар, подът беше каменен, с пръсната по него слама. Имаше и няколко от големите свещи, които вече бях забелязал в параклиса. Две от стените бяха каменни, другите две — дървени. Във всяка от дървените стени имаше по една дървена врата. На едната от каменните стени пък имаше метална врата без прозорче, с ключалка от лявата страна. На една кука, прикрепена към нара, висеше метален ключ, който като че ли беше от въпросната ключалка.
Взех го и бързо проверих дървената врата вдясно. Там открих варел с вода, черпак и най-различни съдове и прибори за хранене. Зад другата врата бяха струпани няколко одеяла и нещо като тоалетни принадлежности.
Отидох до металната врата и почуках по нея с ключа. Отговор не последва. Вкарах ключа в ключалката и усетих как моят придружител сложи ръка на рамото ми.
— По-добре, остави това на мен — каза той. — Аз мисля като него, а в случая ми се струва, че така ще е по-безопасно.
Доводът му ми се стори логичен и аз отстъпих встрани.
— Коруин! — извика той. — Ще те измъкнем! Това съм аз — твоят двойник. С мен е Мерлин. Не скачай след като отворя вратата, става ли? Изчакай малко и ще можеш да ни огледаш на спокойствие.
— Отвори я — каза един глас отвътре.
Духът отвори вратата и двамата застанахме на прага.
— Какво да ви кажа — произнесе накрая познатият глас. — Изглеждате съвсем като истински, момчета.
— Истински сме — каза духът на Лабиринта. — И както обикновено в такива случаи, времето ни е адски ограничено.
— Да. — Вътре се чуха стъпки и той се появи на вратата, прикрил очите си с длан. — Някой от вас да си носи случайно слънчевите очила? От тази светлина направо ме боли.
— По дяволите! — казах аз, ядосан, че не съм се сетил. — Не. Не мога и да използвам Логрус, защото веднага ще ме надушат.
— После, после. Засега ще мижа. Да се омитаме по-бързо оттук.
Духът влезе в килията.
— Сега ми удължи брадата, направи ме мършав и мръсен. Удължи ми косата и пооплескай дрехите ми — каза той. — После ме заключи.
— Какво, сте намислили? — попита баща ми.
— Твоят дух ще те замества тук за известно време.
— Значи такъв е планът ви — каза Коруин. — Тогава направи това, което ти казва. — Направих го. Той се обърна и протегна ръката си. — Благодаря ти, друже.
— За мен е удоволствие — каза другият Коруин и стисна ръката му. — Успех.
— До скоро.
Затворих вратата и превъртях ключа. Окачих го на куката и побутнах баща си към пътя.
Той свали ръката си, щом се появихме в параклиса. Полумракът явно му позволяваше да вижда що-годе нормално, защото той стигна сам до олтара.