— Добре ще е да тръгваме, татко.
Баща ми се засмя тихичко, пресегна се към олтара, взе една от горящите свещи и запали с нея фитила на друга, която беше изгаснала.
— Пикал съм на гроба си — заяви той, — и не мога да се лиша от удоволствието да запаля една свещ в собствената си църква.
После протегна лявата си ръка към мен, без да ме поглежда.
— Дай ми Грейсуондир.
Подадох му го. Той препаса колана, нагласи го, раздвижи леко меча в ножницата и каза:
— Добре. Сега какво?
Мислите ми литнаха шеметно. Ако Дара бе усетила, че предишния път съм се измъкнал през стената — а подобна възможност не беше никак изключена — то сега най-вероятно щях да заваря и там някакъв капан. От друга страна, ако пък се върнехме по пътя към галерията, можехме да се натъкнем на някой, хукнал насам, за да провери какво е причинило тревогата.
Мътните да го вземат!
— Хайде — казах аз и задействах Колелцето, така че да бъде готово да ни измъкне на мига от евентуална неприятна среща. — Няма да е лесно. На излизане ще трябва да левитираме край разни препятствия.
Хванах отново ръката му и заедно се приближихме до края на пътя. Опаковах и двама ни в енергийно поле и така преодоляхме успешно слалома между цветята и оцелелите оръжия.
По прохода в другия край отекнаха стъпки, но ние се изпарихме за части от секундата.
Прехвърлихме се в покоите на Джърт, защото едва ли някой щеше да се сети да ни потърси точно там, пък и собственикът нямаше да се върне скоро.
Коруин се просна на леглото и ми намигна.
— Между другото — каза той, — благодаря ти.
— Пак заповядай — отвърнах аз.
— Добре ли се оправяш из това място?
— Не виждам да се е променило особено напоследък.
— Какво ще кажеш тогава да ми стъкмиш сандвич, докато аз взема назаем ножицата и бръснача на брат ти, за да се подстрижа и да си ударя една бърза контра?
— С какво да бъде сандвичът?
— Месо, сирене, хляб. Няма да откажа и малко вино. Парче торта също. Никакви по-специални предпочитания. Всичко прясно би ми се усладило. После ти се пише едно дълго разказване.
— Май че си прав — казах аз.
Отидох до кухнята по познатите коридори и пътища, които бях кръстосвал още като момче. Апартаментът беше осветен само от няколко свещи, които вече догаряха. Никъде не срещнах жива душа.
Атакувах хладилника и различните шкафове, след което се отправих по обратния път, помъкнал поднос с поръчката на баща си, към която прибавих и няколко плода. Замалко да изпусна бутилката с вино: тъкмо когато се канех да премина през една врата, някой пое дълбоко дъх само на метър-два от мен.
Беше Джулия, облечена в синя копринена роба.
— Мерлин!
Пристъпих към нея и й казах:
— Дължа ти няколко извинения и съм готов да ти ги поднеса.
— Чух, че си се върнал. И си щял да ставаш крал.
— Странно, и аз чух същото.
— Значи няма да е патриотично от моя страна да продължавам да ти се сърдя?
— Никога не съм искал да те нараня. Нито физически, нито по какъвто и да било друг начин.
Най-неочаквано тя се озова в прегръдките ми. За дълго.
— Джърт твърди, че вече сте приятели — каза тя.
— Да, нещо такова.
Целунах я.
— Ако продължим в същия дух — отбеляза тя, — той сигурно пак ще се опита да те убие.
— Знам. Но този път последствията може наистина да придобият апокалиптичен характер.
— Накъде си тръгнал сега?
— Трябва да се справя с една задача, която ще ми отнеме няколко часа.
— Защо не наминеш, след като приключиш с нея? Има доста неща, за които бихме могли да си поговорим. Ще бъда в стаята с глициниите. Знаеш къде се намира, нали?
— Знам — казах аз. — Това си е жива лудост.
— Тогава до по-късно?
— Може би.
На следващия ден отидох до Ръба, тъй като чух, че гмуркачите в Кладенеца — онези, които търсят различни ценни предмети отвъд Ръба — са прекратили скоковете си за пръв път от няколко поколения насам. Когато ги попитах каква е причината, те ми отговориха, че напоследък били забелязали опасно раздвижване в дълбините — вихрушки, огнени крила, течения от някакъв непознат вид.