Призовах енергиен чадър срещу Бурята на Объркването, парирах Астралния клуп на Мандор, мигом възстанових равновесието си, за да удържа на напора на Духовното разцепване на мамчето, овладях сетивата си, преодолявайки Извора на Мрака, който ме връхлетя от другата страна. Всичките ми големи заклинания отидоха в защита и аз включих в играта Колелцето. Бе дошъл редът на грубата сила, поне за мен. Слава Богу, Колелцето ми я предостави в изобилие. Сега трябваше само да ги предизвикам да изстрелят и последните си заклинания. След това всичките им заплетени хитринки щяха да бъдат безсилни.
Мандор почти успя да пробие защитата ми със своя Електрически боздуган. Този път болката, макар и поносима, не ми се размина. Овладях атаката със защитна стена и отвлякох вниманието на брат си с канонада от летящи дискове, които полетяха към него от всички посоки. Дара се превърна в течен пламък — кипящ, потръпващ, бълбукащ, кръжащ и описващ осморки във въздуха, запращайки сфери от еуфория и болка, които да ме залеят. Опитах се да ги отблъсна с импровизирано торнадо, което разби на пух и прах цял куп родови реликви от порцелан, камък и мрамор. Мандор се пръсна по пода, разпаднал се на милиони песъчинки, и запълзя към мен като смъртоносен жълт килим.
Продължих да отбивам съществената част от атаките им, без да обръщам особено внимание на външните ефекти. Отблъснах килима заедно с огнения порой, който се изсипа върху главата ми, и без да губя нито миг, ги залях с леденостудена вълна. Отупах искрите, попаднали по дрехите и косата ми, и възстанових кръвотечението в изтръпналите си ляво рамо и крак. За да избегна Разплитането на Дара се разпаднах за част от секундата и после мигом си възвърнах предишната форма. Разбих на пух и прах Диамантената сфера на Мандор и веднага се наведох, та Веригите на изцелението да префучат над главата ми, без да ме засегнат. На три пъти зарязвах хуманоидната си форма, за да приема друга, по-подходяща за конкретния случай, но веднага се връщах към нея. Подобна тренировка не бях правил от времето на финалните си изпити при Сухай.
Като цяло надмощието беше мое. Всичките им възможности да ме изненадат с нещо необичайно се бяха изчерпали. Отворих всички канали на Колелцето — нещо, което бе успяло да стресне дори самия Лабиринт и да го накара да ме нокаутира с изпреварващ ход. Спипах Мандор в енергиен конус, който го превърна за миг в скелет и след това му възвърна предишния облик. С Дара ми беше по-трудно, но когато изсипах върху нея цялата мощ на пръстена, единственото нещо, което я спаси от превръщането в статуя, както бях намислил, бе собственото й Опиянение — резервното заклинание, което тя все пак успя да запрати срещу мен в последния миг. Вместо това й възвърнах вида на смъртна и включих движенията й на бавни обороти.
Разтърсих глава и разтърках очите си. Пред погледа ми танцуваха светли кръгове.
— Поздравления — каза тя. Отне й около десет секунди. — Станал си по-добър, отколкото си мислех.
— При това още не съм свършил — отвърнах задъхано аз. — Време е да ви върна жеста.
Захванах се да изкова заклинание, което да ги постави под мой контрол. И тогава забелязал нейната малка, бавна усмивчица.
— Мислех си… че ще можем… да се справим… с теб… сами — каза тя и въздухът пред нея завибрира. — Явно… съм… сгрешила.
Пред нея се материализира Знакът на Логрус. Движенията й тутакси леко се забързаха.
— Призоваха ме — прогърмя Знакът, — за да се справя с твоето упорство, о, определени да станеш крал.
В залата се разнесе ужасен трясък и Огледалната кула се срина до основи. Погледнах натам. Дара също. Мандор, който бе успял да се изправи едва сега, последва примера ни.
Огледалните пана се издигнаха във въздуха, понесоха се към нас и бързо ни обградиха. Видяхме безбройните отражения на нашата мила семейна картинка. Перспективата беше наистина изумителна, сякаш самото пространство около нас се бе изкривило по някакъв странен начин. Всеки от образите беше заобиколен от бляскав кръг, макар да не можех да открия източника на светлината.