— Аз съм с Мерлин — каза Чък отнякъде.
— Играчко! — изръмжа Логрус. — Веднъж вече ми попречи в Амбър!
— На Лабиринта също — отвърна му Чък. — Въпрос на баланс.
— Какво си намислил сега?
— Долу ръцете от Мерлин — каза Чък. — Той ще управлява тук като истински владетел, а не като марионетка.
Светлините на Чък се завъртяха.
Свързах се с Колелцето и отворих всичките му канали с надеждата, че ще мога да открия своето творение, за да го подсиля с допълнителна порция енергия. Контакт обаче не последва.
— Нямам нужда от това, татко — отвърна ми той. — Имам си собствена връзка с източниците сред Сенките.
— Какво искаш за себе си, жалко творение? — поинтересува се Логрус.
— Искам да защитя онзи, който се грижи за мен.
— Мога да ти предложа вселенско величие.
— Вече го стори веднъж. Аз ти отказах, не помниш ли?
— Помня. И няма да го забравя. — Назъбеното пипало на Логрус се насочи към един от светлите кръгове. При срещата им избухна могъщ огнен фойерверк. Но щом погледът ми се проясни, видях, че нищо наоколо не се е променило. — Чудесно — призна Логрус. — Значи си дошъл подготвен. Не му е сега времето да губя ценни сили, за да те унищожа. Не и когато истинският ми противник само това чака.
— Господарко на Хаоса — продължи той, — ще трябва да се преклониш пред желанията на Мерлин. Ако управлението му бъде глупаво, той ще се самоунищожи чрез собствените си решения. Ако ли пък управлява мъдро, така ще бъде най-добре за всички.
На лицето на Дара се изписа безкрайно изумление.
— Значи ще отстъпиш пред един син на Амбър и неговата играчка? — попита тя.
— Трябва да му дадем онова, което иска — призна Знакът. — Поне сега. Поне сега…
Въздухът трепна отново и видението се стопи. Мандор се усмихна с една от своите прословути усмивки, в които се отразяваше безвремието.
— Не мога да повярвам — каза Дара, превръщайки се последователно в хищна котка и дърво от зелен пламък.
— Вярвай в каквото си искаш — отвърна й Мандор. — Той спечели.
Дървото заискри в есенната си окраска и след това изчезна.
Мандор ми кимна.
— Надявам се само, че знаеш какво правиш — каза той.
— Знам — казах аз.
— Тогава постъпвай така, както намериш за добре, но ако все пак имаш нужда от съвет, аз съм насреща.
— Благодаря.
— Искаш ли да го обсъдим на един изискан обяд?
— Не точно сега.
Мандор сви рамене и се превърна в син водовъртеж.
— Тогава до скоро — каза водовъртежът миг преди да избледнее.
— Благодаря ти, Чък. Синхронът ти се е подобрил значително.
— Размазахме обединените сили на Хаоса на пух и прах — отвърна ми той.
Открих чисти дрехи в сребристо, черно, сиво и бяло. После ги занесох в покоите на Джърт. Предстоеше ми дълъг разказ.
Разходихме се по някои от малко използваните пътища, преминахме през Сенките и след известно време достигнахме мястото, където се бе състояла последната битка за Лабиринта. Полето се бе възстановило през изминалите години. Следите от ужасния сблъсък бяха заличени до неузнаваемост. Коруин стоя дълго време, загледан в местността, без да пророни и дума. После се обърна към мен и каза:
— Ще имаш доста работа. Няма да ти е леко, докато успееш да поставиш всичко по предишните му места и да възстановиш баланса.
— Така си е.
— Мислиш ли, че ще можеш да уталожиш местните страсти за известно време?
— Така съм намислил — казах аз. — Поне няма да се откажа лесно.
— Това е всичко, което се иска от всеки от нас. Добре. Рандъм естествено ще трябва да научи какво се е случило. Не знам как ще приеме новината, че именно ти си станал капитан на противниковия отбор, но с времето ще свикне.
— Поздрави го от мен и предай поздравите ми и на Бил Рот.
Коруин кимна.