Двамата воини се отправиха на път.
Аруула, Балоор и третият боец събраха съчки и клони и ги натрупаха. Балоор извади кремък от кожената си кесия. Скоро огънят пламна и успяха да изпекат замръзналото месо от тараците, което взеха със себе си от мястото на битката.
На следващия ден Балоор започна да нарежда камъни около изпадналия в безсъзнание Маддракс. Направи колиба около него и запали вътре малък огън. Самият той нагласи постелята си пред нея.
От този момент нататък Говорещият с боговете не допускаше никого в близост до бога. Сам се грижеше за него. Аруула се грижеше за Радаан, който от ден на ден се чувстваше все по-добре.
През нощта след първия ден на небето се струпаха тъмни облаци. Но не валеше сняг, а дъжд. Малкият поток в средата на долината се превърна в буйна река. Аруула и воините се скриха под надвисналите скални стени. Балоор опъна навес от кожа на тарак и клони над колибата на бога.
Така изминаха три дни и нощи. На четвъртия ден сутринта — през нощта беше престанало да вали — Балоор излезе от колибата на бога. Погледна начумерено Аруула.
— Маддракс те вика. Трябва да отидеш при него.
Аруула влезе в каменната колиба. При входа коленичи ниско и се наведе до пода. Маддракс я повика с жест при себе си. Може би за стотен път Аруула се удивяваше на голобрадото лице и на късата му руса коса.
Той я улови за китката на ръката.
— Аруула… — Гласът му все още беше слаб. Но синьозелените му очи бяха още по-бистри, отколкото преди три дни.
Тя кимна и посочи гърдите си.
— Аруула.
Говореше й, но тя не разбираше какво й казва. Думите му не приличаха на никой от езиците, които тя знаеше, а гласът му звучеше, сякаш се опитва да говори с лист в устата. Накрая от напрежението очите му се затвориха. Аруула поостана още малко, преди да напусне колибата. Но отсега нататък идваше редовно да го вижда.
Изминаха още два дни, докато Зорбан и ордата стигнат до долината, фреккойшерите прехвърлиха планинската река с големи скокове. Не можеха да летят, защото към гърбовете им бяха привързани оръжия, пръти за палатки, кожи и денкове с провизии.
Ордата боязливо се приближи до колибата. На колене пропълзя Зорбан през входа на обиталището на Маддракс, за да му благодари и да му каже „Добре дошъл“.
Другите членове на ордата бяха паднали ничком на земята пред колибата.
— Слава на Вудан! Слава на Маддракс, неговия пратеник! — викаха те.
Аруула видя Балоор да стои настрана при пасящите по калния терен фреккойшери, със скръстени пред гърдите ръце, със смъкната ниско над лицето кожена шапка. Говорещият с боговете наблюдаваше скептично суетнята около колибата на Маддракс…
Две факли обляха пещерата с мигаща светлина. Глинените й стени бяха почти гладки, факлите бяха забити в земята отляво и отдясно на скален блок в средата на пещерата. Дълги бели пръти, от чиито горящи върхове капеха пламнали капки мазнина.
Скални жили се спускаха от купола към шест, високи колкото човешки бой отвора, през които от системата тунели можеше да се влезе в централната пещера. И в най-високата точка на пещерния купол зееше един от тези отвори. Няколко ледени висулки стърчаха от тавана на купола.
Тараците бяха гениални майстори, що се касаеше до работа в земята. Силно племе от сто-сто и петдесет членове беше в състояние за няколко седмици да прокара система от коридори до седемстотин километра в земята. Или в леда. В това число и голям брой по-големи или по-малки пещери.
От коридорите нахлуваше в купола стократното писукане, крясъци и пуфтене. От време на време се чуваше ужасяващият вой на изтезавано същество. После — стенания, стържене и шумолене. Съвсем отдалеч се долавяше някакъв проточен рев, който постоянно се повтаряше. Някъде в лабиринта от коридори викаше за помощ човешки глас.
В самата централна пещера беше тихо.
Тринайсет тарака се бяха събрали около скалния блок в средата на пещерата. Бяха клекнали на четирите си лапи около стената. Опашките им се увиваха около косматите им тела.
На скалния блок стоеше четиринайсетият тарак. По-едър от другите, с дълга козина, която не беше сивочерна, а с мръснобял блясък, подпираше се на нещо, подобно на дървен боздуган. Очите му не бяха лъскавочерни както у повечето тараци, а аленочервени.