Рраар, кралят на племето. По това време беше повелител на сто петдесет и осем мъжки и женски ловци. Около него бяха тринайсетте му предводители.
Когато прехвърлиха голямата река, за да преследват човешката орда на Зорбан, Рраар имаше под своя команда петнайсет предводители и почти сто и седемдесет ловци от двата пола. Но колкото и жалки да бяха тези хора — бяха умни. По-умни от повечето негови поданици. Досега се бяха измъквали не само от упоритото му преследване, но бяха убили и десет от ловците му. Между тях и двама предводители. А сега имаха сред себе си и един бог.
Рраар изсъска някакво проклятие и скочи от скалния блок. Предводителите се свиха и още по-плътно се притиснаха към стените на пещерата. Рраар забърса с опашката си муцуната на един от тях, заби едната си задна лапа в слабините на втори и стовари боздугана в черепа на трети с такава сила, че той изпращя.
— Некадърници! — изкрещя той на гръмовития, съскав език на тараците. — Празноглава сбирщина! — Метна боздугана на рамо и със свистяща опашка заобиколи скалния блок. Сега бледият на цвят боздуган можеше ясно да се види — бедрена кост от бозайник или от голяма птица.
Всеки предводител, покрай когото Рраар минаваше, падаше настрана и смирено оголваше корема си.
Зорбан и този хитър шаман Балоор! Бяха толкова глупави да се барикадират в пещери. Ордата и вкусните й фреккойшери щяха почти сигурно да се озоват в неговите складове за храни.
— Някакъв бог! — изфуча Рраар презрително. Неговите тараци му бяха описали с най-ярки бои как богът прелетял над мястото на битката с огнедишаща птица. Ревяла като изригващ вулкан и мятала наоколо си огън и мълнии.
И сега неговите ловци не искали повече да нападат ордата на Зорбан. Не и докато имала на своя страна бога!
Рраар вярваше само на половината от описанията. Но дори само тази половина да беше истина — нещо, което караше да треперят като взета в плячка човешка жена най-храбрите му и най-опасни приближени, — това би накарало да се вцепенят и най-могъщите врагове на тараците. Трябваше да подчини този бог под своята власт!
Рраар беше изпратил двайсет двойки ловци да намерят всяващия страх бог и неговата огнена птица. Бяха се върнали с празни лапи. И което беше още по-лошо — с ужасяващата новина, че племето на Зорбан е приело бога.
Рраар изсвири силно от гняв. Скочи по надлъжната си ос така, че ушите и дългата му козина подскочиха, и зашиба с опашката си наоколо. Полека-лека се успокои. По едно време се качи на каменния си трон.
— Някой си, който можел да мята мълнии… — просъска той. — Някой, който гърми като вулкан… — Предводителите му се поокопитиха и наостриха уши. — Някой, който е в състояние да обърне в бягство двайсет и пет от моите най-добри ловци… — Светлата козина на Рраар настръхна. Той се подпря на кокаления боздуган. — Точно такъв ни е необходим! — изсъска той. — Той ще напълни складовете ни с храни толкова бързо, че повече няма да има нужда да преследваме някаква жалка човешка орда из ледената планина!
Блъскаше боздугана си в каменния трон.
— И ще ни помогне да победим в борбата срещу елуусите! От червените си очи хвърляше искрометни погледи към своите предводители. — Кълна се като крал — изръмжа той, — искам да имам този бог!
Все още дишаше трудно. Все още го болеше черепът. И все още Матю Дракс възприемаше всичко около себе си като през мъгла. Но усещаше, че нещо се беше променило.
Вонящият човечец в скърцащите кожи и с набръчканото като на мумия лице влизаше съвсем рядко в колибата му. И ако дойдеше, промърморваше единствено няколко неразбираеми фрази, поглеждаше го с червените си очи и отново изчезваше. Преди това бдеше по цели нощи над постелята му и гореше някакви билки, чиято смрад още повече влошаваше трескавите сънища на Мат.
Но имаше и още нещо, което се беше променило. От няколко дни често чуваше бъбрежа на много гласове пред каменната колиба, в която го бяха положили. И понякога пропълзяваше някой на колене и поставяше нещо до него.
Нещо, което после жената Аруула раздробяваше и пъхаше в устата му. Някои неща бяха с вкус на месо и мазнина, други бяха горчиви и като брашно. Отначало Мат не виждаше нещата, с които Аруула го хранеше. Вземаше ги за сушено месо и корени.
Мъжът, който идваше най-често при него, беше невероятно едър и дебел. Носеше черна кожа, която най-често надяваше подобно на качулка върху едрата си къдрава глава и вонеше още по-зле от облечения в гладки кожи тип. Държеше се необикновено раболепно. Като че ли в лицето на Мат виждаше по-старши офицер.