В един от моментите, когато беше с ясно съзнание, Мат разбра, че тлъстият Голиат се нарича Зорбан. И че навярно е шефът на бандата. Но все още не беше разбрал каква беше тази банда, която очевидно живееше сред Алпите, откъснато от останалия свят.
През първите дни преживя малко часове без треска. Най-често сутрин след изпълнените с ужасяващи кошмари нощи. Тогава лежеше буден часове наред и размишляваше над стотици въпроси. Въпроси, на които не можеше да намери отговор.
Например: Къде се бяха дянали екипажите на другите два самолета? Какво е станало с тях? С Йенсен, Уйлямс и Честър, с Макензи и Смайт?
Питаше се също къде е отишла горещата вълна, която трябваше да последва сблъсъка с кометата. И къде е прашният облак, който всъщност сега трябваше до такава степен да е затъмнил атмосферата, че да не може да се различи денят от нощта.
Но най-често се питаше къде, за Бога, може да се е приземил, що за странни типове бяха онези, които го спасиха. Това бяха образи, които според Мат повече подхождаха на последния ледников период, отколкото на двайсет и първия век. Хора, които съвсем не създаваха впечатление, че едва преди няколко дни светът им е трайно разрушен от някаква комета.
И си блъскаше главата дали гигантските плъхове, които беше видял от претърпял авария реактивен самолет, са плод на халюцинация или бяха истински.
Дни и нощи наред тази предизвикваща шемет въртележка се въртеше в болящия го череп.
Понякога, щом отвореше очи, виждаше лицето на Аруула. Красиво, съразмерно лице. Кафявите й очи излъчваха спокойствие. Усмивката на устата й прогонваше за кратко време всичките мъчителни въпроси.
И когато ръката й сменяше билковия компрес на челото му и после нежно погалваше косата му или му даваше горчивите капки и след това за секунди задържаше ръце върху бузите му, всеки път по крайниците му се разливаше чувство на облекчение. И чувството, че пак всичко щеше да се оправи.
Само да не се кланяше непрекъснато пред него…
Наричаше го „Маддракс“. Така го наричаха всички, които идваха при него в колибата и му се покланяха. Като че ли не можеха съвсем правилно да произнасят името му.
В часовете, когато температурата му толкова бързо се покачваше, че коленете на Мат се тресяха и зъбите му тракаха, го нападаха образи от миналите дни и седмици. Тогава отново виждаше себе си в канцеларията на коменданта на ятото в новата военновъздушна база в Берлин — Кьопеник. Тогава чуваше майорът да казва: „Последният ни шанс са балистичните ракети. След два часа ще ударят «Кристъфър-Флойд». Излетете с малко ято нагоре и наблюдавайте ефекта. Ще ви придружават професорите Смайт и Макензи.“
Виждаше себе си и другите петима да влизат в хангара с шлемове под мишница. Всички изглеждаха сериозни и бледи. Дори черното лице на Ървин Честър през този ден беше придобило цвят на мляко с кафе.
Професор д-р Джейкъб Смайт беше единственият, който въобще говореше.
— Горе главите, деца! — извика той в настроение. — Ще разбием проклетото нещо. Ако ли пък не успеем, винаги ще си припомняме, че черен гологан не се затрива…
Такива и подобни поговорки. Астрофизикът притежаваше способност за вживяване колкото пневматичен чук. Матю никога нямаше да забрави дебелашкия му смях. Костеливото му лице се явяваше като призрак в трескавите сънища на Мат също толкова упорито, колкото и нажеженият юмрук на „Кристъфър-Флойд“.
За пръв път беше видял лицето с малкия, чип нос и големите ококорени очи по телевизията. Три седмици след откриването на кометата Джейкъб Смайт приковаваше погледите на телевизионните нации с компютърна анимация, която показваше какви последици може да има сблъсъкът с голям унищожител: ударна вълна, цунами, затъмнение на атмосферата, ледников период, милиарди убити и така нататък, и така нататък. В случай че Земята още веднага не се пръснеше на парчета…
Не беше минала и половин година оттогава. Още от този момент Мат инстинктивно отхвърли този човек.
Смайт набързо се издигна до главен съветник на американския президент по въпросите на „Кристъфър-Флойд“. Накрая почти ежедневно го гледаха по телевизията.