Почти никой в ордата не приказваше с нормален глас. Балоор чуваше приглушени гласове и виждаше отправяните крадешком погледи към колибата на бога — сякаш Маддракс можеше да чуе всяка дума, която кажеха.
И Балоор често виждаше някой от мъжете или жените воини да минават покрай него със светнало лице и да се насочват към колибата. Като истинско съкровище държаха в дланите си корени, насекоми или червеи.
Някои слизаха дори до по-ниските райони, за да изравят изпод шумата семена и плодове от миналата година. Със съкровищата си в ръце допълзяваха на колене до постелята на Маддракс и му принасяха жертвени дарове.
При Балоор идваха само ако трябваше да се лекува инфектирала рана. Ако искаха да им се извади развален зъб или ако имаха чревно разстройство. Никой вече не се обръщаше към него с молба за заклинания над духове или за молитви към Вудан или някой от неговите богове. Пък и защо ли да го правят? Та нали Вудан беше изпроводил при тях пратеник. Сега в лагера им имаше един истински бог.
Пареща буца се сви в стомаха на Говорещия с боговете. С всеки изминат ден ставаше все по-голяма. Намрази бога от ледовете.
— Знаеш ли къде Аруула прекарва времето си? — попита той един ден сина на вожда.
Подпирайки се с меч и копие, Радаан отново се учеше да ходи.
— Виждам я понякога пред колибата на бога — отговори младият воин.
— Пред колибата…? — Балоор изкриви кокалестото си, набръчкано лице в обидно подигравателно ухилване. Дългите му пожълтели зъби се показаха. — Най-вече се задържа във колибата му.
— Знам — призна Радаан начумерено. — Но това не е ли твое задължение? Та нали ти си Говорещият с боговете.
— Такава е волята на Маддракс…
Радаан само кимна. Но не разбра нищо.
— А на мен ми се струва, че Маддракс има сериозни основания да предпочете нея — допълни Балоор.
Радаан направи уплашена гримаса.
— Но нали е бог! Могат ли и боговете да…?
— Нищо от онова, което вълнува хората, не е чуждо на боговете… — С тези думи остави сина на вожда. Засега.
На следващия ден го попита мимоходом дали не се е замислял как така един бог може да бъде ранен и болен. Или защо един бог ще разчита на помощта на хора, за да се спаси от тараците.
— Не, Балоор — каза Радаан. — За това никога не съм помислял.
— Тогава го направи сега.
Балоор се обърна и остави след себе си един замислен Радаан.
Вечерта след това Балоор тръгна по течението на потока надолу по южния склон, който се спускаше към долината. Там беше открил стар, закърнял дъб. Под него искаше да се помоли на Вудан. Надяваше се да получи някакъв знак за истинската идентичност на неговия пратеник Маддракс.
Коленичи във влажните храсти и пъхна глава между коленете си. Прекара така от късния следобед до залез слънце, но Вудан мълчеше. Тогава чу някакво изшумоляване недалеч от себе си.
Балоор скочи и грабна копието, което беше захвърлил до себе си. Задебна из храстите.
Един тарак се промъкваше към него откъм каменистия терен! Но не с враждебно поведение, ами притиснат плътно към корема си.
Балоор рядко беше виждал тараци в тази поза на абсолютна покорност. Остана недоверчив.
— Какво искаш? — извика той, когато таракът беше отдалечен само на хвърлей камък. Мислено призова Оргуудоо, черния демон на бездната.
Таракът се изправи и му махна с лапа да отиде при него. Балоор внимателно се приближи до сивочерния звяр, който падна настрана и остави корема си незащитен. Нямаше съмнение идваше с добро намерение. Въпреки това Балоор вдигна копието.
— В името на Вудан, кажи какво искаш?
Звярът се приповдигна. Внимаваше при всяко свое движение да е обърнат към Говорещия с боговете с открит корем или гърло. После му махна с лапа да го последва и тръгна в южна посока. Балоор вървеше колебливо след него и се оглеждаше на всички страни.
През ниски храсти и единични разкривени дървета излязоха нагоре в покритите със сняг райони.
Половин час и повече Балоор се катери зад тарака. Единствено Луната хвърляше все още бледата си светлина върху планинския мир.
Ако са искали да го изядат, щели са да го нападнат двама или трима на усамотеното място, където се молеше. Не, тараците искаха от него нещо значимо. Собственият му инстинкт подсказваше това. А инстинктът на Балоор рядко го бе изоставял в беда. Въпреки това през целия път мърмореше заклинания, с които призоваваше на своя страна мрачния Оргуудоо.