8 февруари 2012 г. Точно денят, в който „Кристъфър-Флойд“ се сблъска със Земята. Дали е минала седмица оттогава? Или две? Мат не можеше да каже със сигурност.
Ледени тръпки побиха кожата на главата му. Мат чувстваше, че е съвсем близо до разрешаването на загадката. Но вече не беше сигурен дали въобще иска да го знае.
Защото веднага след това познание — усещаше това с всяка фибра на своя „Аз“ — дебнеше безграничен ужас…
Мракът настъпи. Както всяка вечер, синът на вожда идваше пред палатката на Балоор, за да лекува крака му. Говорещият с боговете приклекна пред младия воин и с паста от слюнката на фреккойшерите, счукана дъбова кора и корени от мъх разтри мускулатурата на счупения крак.
— Не е изпратен от Вудан — промърмори Радаан направо.
Балоор погледна учудено.
— Кой? — попита, макар и добре да знаеше кого има предвид Радаан.
— Маддракс.
— Как ти дойде наум това нещо?
— Не говори нашия език — обясни уверено синът на вожда. Вудан би ли ни изпратил някой бог, който дори не ни разбира?
Двамата мъже се спогледаха. Ако искаше да убеди сина на вожда в божествеността на Маддракс, сега Балоор би му обърнал внимание, че човек трябва да положи известни усилия, за да разбере боговете. И че те често говорят на загадъчен език. Но не държеше да убеждава Радаан в божествеността на Маддракс. Напротив, съмненията на младия воин му бяха като добре дошли.
— Имаш право — каза вместо това и продължи да масажира бедрото на мъжа. — А има и много други неща, които ме карат да се замисля. Падането на Маддракс. Болестта му. Неговите въображаеми божествени братя… Какво мислиш, Радаан. Кой е той всъщност и откъде идва, ако не е от Вудан?
— Безразлично ми е. — Между черните вежди на Радаан се появи гневна бръчка. — Искам само да остави на мира Аруула. Тя трябва да ми роди много деца.
— Разбирам. — Балоор тръсна остатъка от пастата в парче кожа и го завърза за малка торбичка. — Тогава не бива да стоиш повече със скръстени ръце.
— Какво ще ме посъветваш? — поинтересува се Радаан.
— Не е трудно онова, което трябва да направиш — каза Балоор. Огледа се. Два огъня горяха в средата на лагера. Между завесата и входа на божието жилище проникваше навън проблясък на светлина. Никой не се навърташе в близост до палатката на Говорещия с боговете.
— През следващите дни ще напусна лагера с Маддракс. Ще ни придружиш донякъде. Твоята задача е да задържиш всеки, който се опита да ни последва. А на самия Маддракс да попречиш да се върне.
Радаан се стресна.
— В името на Вудан! Как да се боря срещу един бог?
— Празноглавец! — просъска Балоор. — Нима ти сам не прозря, че не е никакъв бог?!
— Ами ако все пак е? — Гласът на Радаан прозвуча несигурно.
— Не е. — Облеченият в гладки кожи мъж стисна юмруци. Това го казва Балоор, Говорещият с боговете и Заклинателят на ужасяващия Оргуудоо. Не е никакъв бог, разбра ли?
Синът на вожда кимна.
И Балоор му обясни какво има да върши…
Излегнал се върху постелята си, Мат се беше вторачил в примитивната конструкция от гладки и космати кожи и клони над себе си. Светлината на факлата осветяваше купола на каменната му колиба, факлата беше забита в земята зад него. Младата жена пусна в пламъка парченца сушени листа. Малкото помещение се изпълни със сладко ухание на плодове.
Понякога Мат издебваше някой поглед на Аруула. Тогава фините й вежди се повдигаха и красивата й уста се усмихваше. Ала в очите й все още имаше боязън. Боязън, каквато изпитва човек пред същество, което смята за божествено.
Мат се чувстваше така, сякаш беше прекарал един следобед в центрофуга. Причината за това бяха кратката разходка навън и мъчителният разговор със Зорбан и хората му. Сякаш коленете му вместо стави бяха запълнени с разтопен сапун.
Часовникът не му излизаше от ума — този проклет часовник. Според датата беше спрял преди седмица или две. Може би преди три. Многото прекарани в кома дни бяха объркали представата на Мат за времето.
Пет без шестнайсет — 16:44 ч. Сблъсъкът с кометата беше в 16:42 ч. Последвалата ударна вълна ще е предизвикала спирането на часовника.
Мат поклати слисано глава. Свят му се завиваше от мисълта, която натрапчиво го преследваше. Според външния вид на амулета вече поколения наред са носили часовника на врата си. Но в такъв случай след сблъсъка с кометата са минали не седмици, ами…