При принудително кацане самолетът би оставил в ландшафта широка и дълбока бразда. Дори и през последните седмици да е валял непрекъснато сняг, такава бразда би се запълвала със същата маса нов сняг, както и повърхността от двете й страни. Следователно би трябвало да личи и след седмици.
Ала нямаше и следа от бразда.
Матю се огледа за шамана. Без да се помръдне, този седеше на гигантското насекомо и го наблюдаваше отгоре. Мат си помисли, че вижда как безкръвните му устни потрепват. Сякаш водеше беззвучен разговор със самия себе си. Или с някой от неговите богове. Или с дявола.
— Проклета смачкана мутра! — изруга мислено Мат. — Наистина ли ме изигра? — Обърна се и излезе извън площадката. Беше дълга поне двеста метра. Свършваше на около двайсет метра пред отсрещната ледена стена.
Не, местността, в която беше кацнал принудително, изглеждаше другояче. Но, добре — един поглед от ръба на снежната площадка и всичко ще му стане ясно. Ако долу виси самолетът му, всичко е наред. Ако ли не, тогава шаманът го е измамил.
Без значение е защо го е направил.
Макар инстинктивно да чувстваше, че нещата стоят точно така, Мат ускори крачка. Просто не можеше да си обясни защо Балоор трябваше да го смята за глупак и дори да го примамва в капан. Затова се противеше на реалността. Докато не я погледна в очите.
Нямаше никакъв самолет. Под снежната площадка, пред високия колкото човешки бой, подобен на пукнатина вход на пещера стояха гигантските черни зверове, които Аруула и нейните хора наричаха „тараци“. Петнайсет-двайсет екземпляра. Един от тях беше необикновено голям и имаше мръснобяла кожа с дълги косми. Подпираше се на нещо, което напомняше на Мат за свръхголяма бедрена кост. Животното оголи хищна паст, сякаш се хилеше. После изръмжа нещо, което би трябвало да прозвучи като „добре дошъл“…
За секунди Мат си помисли, че кръвта в мозъка му се вледенява.
Обърна се уплашено. Десетки зверове се приближаваха към него. В дълга верига вървяха тежко по снежната площадка. До ушите на Мат достигна пръхтене, мучене и свистене. А в гърлото му сякаш растеше кактус.
Зад гигантските плъхове видя Червеното око да хваща юздата на останалия без ездач фреккойшер. С големи скокове животните се отдалечаваха с шамана. Мат беше сам. Или не…
Отнов чу граченето под себе си. Погледна надолу. В подножието на снежната площадка жестикулираше Бялата козина. Вдигна дясната си лапа и го повика при себе си.
Мат се обърна. Веригата от гигантски плъхове се свиваше все повече и повече.
Аруула дръпна кожения ремък на юздата. Принуди фреккойшера да легне върху леда. Животното се подчини.
Покрай него Аруула се запромъква нагоре по ледената пукнатина. Ледените игли стърчаха от пропадналия ледник като забити в земята заострени колове. Аруула огледа през пукнатината отсрещната страна на долината. Два фреккойшера летяха към склона. На единия яздеше Балоор. Другият беше без ездач.
— В името на Вудан! — Аруула сви юмруци. — Предал го е на тараците…
Тя падна по гръб и се вгледа в дългата колкото копие пукнатина на леко надвесената стена на ледника над себе си. Защо направи това, Балоор… защо го направи?
Затвори очи и се вслуша. Пред вътрешното й око блеснаха столики картини на ламтеж и кръвожадност.
Тараците бяха съвсем наблизо. И бяха невероятно много.
Аруула преодоля отвращението си и се концентрира. С нежелание допусна чудовищните картини: разкъсани тела, болезнени викове, унизени същества. Тя потръпна.
И тогава долови един силен дух, който се усещаше като назъбеното място на ударен меч — остър, чуплив и твърд. Аруула се обърна от болка. За миг я заля вълна от властно опиянение и чувство за триумф.
Откъсна се от този ужасяващ дух и скочи. Това можеше да бъде само кралят на тараците — Рраар!
Аруула пое дълбоко въздух и избърса потта от челото си. Не би искала никога вече да подслушва такъв противен дух.
Покатери се на врата на фреккойшера и излезе от пукнатината на ледника. Върху планинския склон отгоре, на отсрещната страна на долината видя двете животни с Балоор да изчезват зад ледения гребен. Говорещият с боговете ще намери Радаан. Но дали ще се върне да търси и нея?