— Трябва да отида при него… — Мат измъкна от униформения си панталон армейския пистолет и извади пълнителя. Имаше още седем патрона. А това беше последният пълнител! — Чакай ме в края на гората — прошепна на Аруула. Освободи предпазителя на оръжието и изчезна между храстите.
Непрекъснато спираше и се ослушваше. По едно време дочу тихо хъркане. Не звучеше добре, никак даже. Насочи се към измъченото дишане — и накрая зърна сребристосивото тяло да лежи между храстите.
Почти едновременно откъм машините проехтяха силни викове. Мат се стресна. Облечените в землисти дрехи хора побягнаха в панически ужас към гората. Дори изоставиха едно оръдие. Какво, по дяволите, означаваше това?
Изпълнен с мрачно предчувствие, Мат се обърна. Сякаш ледена висулка се плъзна по гърба му: От кратера на някогашния открит рудник се носеше гигантска сянка. Мат разпозна чернокафявите люспести пера и жълтия, извит клюн — беше едно елуу…!
Петимата мъже стояха до прозореца и от над стометровата височина гледаха на юг. Там над гората се стелеха тъмносиви облаци от барутен дим и се издигаха светли гъби от пушек. Бойното поле беше отдалечено най-малко на двеста хвърлея копие. Гората кажи-речи не се отличаваше от почти безлесната равнина, в чиято окрайнина се издигаше пушекът.
— Кого са нападнали северните мъже? — Човекът, който постави въпроса, беше едър и широкоплещест. Имаше къса, руса коса, която се спускаше на непокорни къдрици върху очебийно изпъкналото му чело. Тесните му, сиви очи бяха потънали дълбоко под гъстите вежди. На енергичното му лице изпъкваше острият нос. Тънките устни и упорито издадената напред брадичка говореха за волевия човек у него, но и за избухливия му характер. Носеше широка, червена риза от тънко ленено платно, която висеше над панталона му от грубо обработена черна дивечова кожа.
— Не знаем, Лодар — каза Хеенрих, майсторът на мечове. Стоеше до него. Исполинската му, почти дебела фигура надвишаваше с половин глава тази на краля. Ризата и панталонът му бяха сиви, а кожена броня обгръщаше мощния му гръден кош. На плешивата му глава имаше завързан с тесни ремъчета под двойната брадичка кожен шлем. — Знаем само кой ще бъде следващият, когото ще нападнат. — Опря се на дългия си меч и въздъхна. — Нас.
Кралят се обърна към тримата мъже, които стояха зад него и зад неговия майстор на мечове.
— Какво мислиш ти, Мауриц? — попита той средния от тях, мършав стар мъж с будни очи и меки черти на лицето. — С кого се сражават там онези ненаситни кучета?
Мауриц, Говорещият с боговете на малкото градско кралство и най-приближеният съветник на младия крал наведе малкия си, изострен череп.
— Видя ли огнените куполи, Лодар?
Носеше дрехи от дивечова кожа. А отгоре им — черна наметка, която стигаше до голите му прасци. Мазната му сива коса блестеше. Беше я завързал на врата си на кок. Официалното му име гласеше Мауриц фон Лаабзиш XII. Поколения наред шаманите на града бяха от неговото семейство.
— Цъфват сякаш от Нищото и тогава… — Мауриц щракна с пръсти. — …огън и дим. Какво мислиш, Лодар, кой би могъл да направи такова нещо?
Между веждите на Лодар се показа ядна бръчка.
— Защо, в името на Оргуудоо, винаги отговаряш на въпросите с въпроси?
— За да размишляваш — ухили се Мауриц. — И така, какво мислиш?
— Сражават се срещу богове — изтърси пъргавият младеж до него. С изключение на препаската, почернялото му от слънцето и силно окосмено тяло беше голо. Черепът и лицето бяха изцяло обрасли в черни, къдрави коси. Спускаха се на вълни до лопатките на мускулестия гръб.
— Глупости — каза с гръмлив глас кралят. Промъкна се между тримата мъже зад него. С енергични крачки премина през голямото помещение. Покрай тежките столове, пейки, скринове и някаква дълга маса отиде до срещуположния прозорец. — Каква безсмислица!
— Яз казва на вас: те бори се с богове! — полуголият жестикулираше с ръце. — Ние надалеч обикаляли, много видял и чул!
Мъжът се наричаше Пиероо. Беше вожд на странстващо племе. Кралят и Говорещият с боговете осигуриха на почти шейсетчленната орда закрила от преследванията на северните мъже.