Вече се смрачаваше, когато крачеше с краля към западната палисада, за да хвърли един поглед към лагера на северните мъже. Валдер, палисадният майстор, и Пиероо, вождът на ордата, ги посрещнаха. Пиероо носеше тъмна кожена мантия, а Валдер си беше завързал черен кожен шлем.
— Разузнавателният отряд потегля! — изръмжа Валдер.
Лодар ги потупа по рамената.
— Благодаря, Пиероо — каза на вожда.
Пиероо кимна бавно. Изпъчи гърди.
— Съдба на Лаабзиш съдба на мой орда. — Дива решителност се четеше по обраслото му с четина лице.
Двамата мъже изчезнаха в една уличка в южна посока. По-късно се качиха на дървената палисада. Над тъмната лента на реката се носеха водни изпарения. Поради настъпващата нощ от това разстояние беше почти невъзможно да се различи нещо. Дълги, тъмни привидения се издигаха от крайречните храсталаци на отсрещния бряг. Корабите на северните мъже. Зад тях се виждаха да блещукат размити светли петна. Лагерни огньове.
Стражите разказаха за някакъв ослепителен лъч, който рано вечерта излетял от средата на лагера и се забил в небето. Лодар и Мауриц мълчаливо си взеха бележка от съобщението. Говорещият с боговете не знаеше как да прецени този факт.
Безмълвно стояха един до друг на палисадата, с погледи, вперени оттатък в трепкащите светли петна. Стражите се отдалечиха.
— Ще можем ли да ги отблъснем, Мауриц? — наруши мълчанието младият крал.
— Ти как мислиш, Лодар?
— Не можеш ли поне веднъж да дадеш прост отговор на прост въпрос? — изръмжа Лодар.
Говорещият с боговете се усмихна. Когато беше млад като Лодар, и той търсеше прости отговори.
— Кажи ми какво мислиш — настоя той.
— Ще ги отблъснем. — Гласът на Лодар прозвуча тихо, но решително. — Ние ще победим.
— Щом вярваш в това, Вудан ще те благослови и ще ти дари победата — каза Мауриц. Истинските си мисли запази за себе си. Нямаше смисъл да обезкуражава младия крал. Но Мауриц притежаваше способността да вижда нещата такива, каквито са и не си правеше никакви илюзии: войнствените северни мъже имаха двойно повече бойци, отколкото Лаабзиш. И по отношение на техниката и оръжията ги превъзхождаха неимоверно много. Мауриц знаеше, че могат да издържат на атаката най-много два дни. Тази увереност му късаше сърцето. Но беше свикнал да скрива чувствата си…
Колкото повече наближаваха града, толкова по непроходима ставаше гората. Не толкова заради падналите дънери и гъстите ниски дървета, колкото заради руините. Бяха плътно една до друга. Цели фасади, обрасли с трънаци, имелоподобни растения и бръшлян. А между тях — джунглата.
Спряха пред една колосална зидария. Кръгла кула стърчеше от трудната за ориентиране руина. Изглеждаше като някогашен замък. Нахълтаха в разпадналата се сграда и си пробиха път до стълбището нагоре. Мъх и непроходим гъсталак растеше по витата стълба. Пътят към кулата беше мъчителен.
Но си заслужаваше труда. На североизток видяха двойния околовръстен вал на някогашния град Лайпциг. Покриви на къщи, фасади и кули стърчаха над билото на вала. А на около петстотин метра, непосредствено до вала — висока не по-малко от сто и двайсет метра сграда. Беше тъмносива и покрита само до половината си височина от дървета и трънаци. Вдлъбнатият й покрив беше оформен като седло. Източната му страна стърчеше остро нагоре като кучешки зъб на хищник. Своеобразната разгъната форма напомняше на Мат за изправена отворена книга. Върху билото на двата вала видяха хора. Вероятно стражи.
В североизточна посока различиха течението на реката. Беше удивително широка, вероятно уширена нарочно като пристанищен басейн. Изпарения се издигаха над бреговете, а настъпващият здрач допълнително затрудняваше видимостта. Мат нагласи бинокъла си. Успя да види ясно очертанията на шест огромни кораба. А зад тях — палатките на воините. Между тях горяха лагерни огньове.
Подаде бинокъла на Аруула.
— Тази нощ ще се промъкна в лагера — каза той.
— Не го прави, Маддракс. — Погледът на Аруула се впи умолително в очите на Мат. — Не искам да те загубя.
— Трябва да го направя. — Мат говореше непонятни за нея неща. Опитваше се да се аргументира колко е важно за него да тръгне по следите на загадката на света след Кристофлуу, мъчеше се да й обясни, че хората в сребристосивите предпазни костюми са по-напред в техническо отношение, отколкото е било в неговото време и че непременно трябва да разговаря с пленника, за да разбере какво представлява онази Лондонска комуна.