Приближиха се стъпки, завесата на входа се дръпна, шумът нарасна, мъжки гласове ръмжаха някъде долу при реката, тракането на машините се усили. Ив видя сива ивица на небето. Новият ден вече известяваше настъпването си.
По стойката и по стъпките на противницата си Ив забеляза, че онази е изтощена. Раменете й бяха увиснали, а в начина, по който местеше краката си, имаше нещо провлачено. Нямаше да издържи още дълго. Седна отново зад командира. И Ив пак се потопи в морето.
Изчака да мине половин час, за да не събуди подозрение у противницата си. През това време кашляше по-често, отколкото наистина се налагаше и предостави тялото си на треската. Човешка развалина, която беше в края на силите си — именно това впечатление искаше да подсили.
— Жажда — изграчи тя. Всъщност езикът й беше залепнал за небцето. — Дай ми да пия.
— Добре — рече жената зад нея. — Отговаря на въпроси и тогава пие.
Ив изчака да минат няколко минути.
— Съгласна съм — прошепна тогава. — За стомна вода ще ви издам кода на друго оръжие.
Чу жената да става. Тя прекрачи Ив и клекна пред нея. Тъмните й очи блестяха тържествуващо.
— Много добре. Вечерта Хайрик връща се. Тогава обяснява…
Разочарована, Ив затвори очи. Още един цял ден! Би искала краят й да настъпи по-рано…
Ръцете на Мат бяха завързани на гърба. Между глезените му беше омотано по-късо от метър въже. Така той се препъваше през някаква нива по посока към града.
Преведоха го през портата на двойния вал. Мъже с ръчни колички минаваха бързо покрай тях. Натоварени с камъни коли се вкарваха в града, а празните — надолу в гората сред руините. Там къртеха камъни от старите зидове.
Мъже с черни кожени шлемове и предпазни жилетки върху голите си гърди охраняваха работата. Носеха мечове, копия и арбалети. Нямаше съмнение — тук се вършеха трескави приготовления за война.
Кулата на висока сграда стърчеше призрачно в мрака. Покривът й се сливаше с нощното небе. На широкия площад пред нея минаваха натам-насам хора. Мат видя как нареждаха на грамади камъните по протежение на вътрешната, дървената палисада. По шестима мъже теглеха през площада високи колкото къща машини — катапулти. Друга група запълваше яма с трошляк, земя и камъни.
— Продължавай! — изръмжа предводителят на седемчленния отряд, който го плени в гората. Мъжът му отне лазерното оръжие и „Беретата“. Странен мъжага — почти толкова широк, колкото и висок и с някакъв лукав нюанс на възпълното си лице. Изглеждаше значително по-стар от останалите шестима. Кожен предпазен нагръдник се опъваше върху мощните му гърди, а върху квадратния му череп имаше черен кожен шлем.
Водеха Мат към висока три човешки боя палисада, която опасваше високата сграда. Петима от воините, които го бяха надхитрили, бяха облечени точно като предводителя си — грубо, тъмно ленено платно, нагръдна броня и кожен шлем. Трима бяха наметнали арбалети, останалите двама — въоръжени с мечове.
Седмият мъж се различаваше отчетливо от останалите. Възедрото му тяло беше загърнато в черна кожена мантия — тарашка кожа, прецени Мат. Ужасната му брада и коса му придаваха нещо безогледно дръзко. Носеше бойна секира. Мат прецени, че мъжът е от някой странстващ народ.
През тройна стража го помъкнаха нагоре към входа на високото здание, фасадата на сградата беше напълно покрита от пълзящи растения. Мат разчопли паметта си — знаеше точно, че в офицерската академия на НАТО беше слушал нещо за стратегическото значение на Лайпциг. Но въпреки това не се досещаше за някогашната функция на високото здание.
Отвори се огромен двоен портал. Нямаше стъклена врата, както можеше да се очаква при такава сграда, а крила от тежко дърво. На светлината на факлите Мат зърна богатите дърворезби, с които бяха украсени крилата на вратите. Но не успя да различи нищо повече от главата на един бик вакуда.
Една от асансьорните шахти в облицованото изцяло в дърво фоайе беше отворена. Предводителят на групата застана пред нея, пъхна два пръста в устата си и изсвири няколко пъти. Изсвирвания с различна дължина. Нещо като код, реши Мат.
От асансьорната шахта се дочу далечно скърцане. Минутите се нижеха. Никой от мъжете не проронваше и дума. Нещо се блъскаше в стените на шахтата, приближаваше се някакво стържене — и тогава пред слисания поглед на Мат се спусна дървена платформа. В клатушкащото се приспособление се качиха само водачът на групата и облеченият в кожи мъж. Другите петима напуснаха сградата.