Мълчаливо седяха в мрака на сводестата изба и съпреживяваха страданието на останалите. Мат дочуваше около себе си тих плач. Беше отвратително да слушаш какво става горе в изтерзания град и да бъдеш напълно безпомощен.
— Завзеха Старото кметство — каза по едно време Хеенрих, майсторът на мечове. — Откъде иначе щяха да пленят толкова много хора?
— С лазерното оръжие ще щурмуват и вашата висока сграда — каза тихо Мат.
Хеенрих запали маслен светилник. Погледна Мат сериозно и тъжно.
— Тогава не искам повече да живея. Ще напуснем избата и ще се бием, докато умрем — говореше с хриплив, провлачен глас. — Кой от вас ще дойде с мен?
— Ние ще дойдем с теб — каза един от младите воини от неговия отряд. Другите шестима кимнаха в знак на съгласие. Четиримата души от ордата се спогледаха несигурно.
— Почакайте. — Мат вдигна дясната си ръка. — Щом като вече сте прежалили живота си, тогава нека използваме един последен шанс. — Дванайсет чифта очи се насочиха към него.
— Имаш някакъв план ли, чужденецо? — попита Хеенрих. Говори.
— Все още нося облеклото на северните мъже — обясни Мат. — Ако през настъпващата нощ стигна навън, може би ще успея да заблудя някои от тях и да ги примамя в капан. Тогава ще имаме още дрехи и когато сме повече, можем да се опитаме да завладеем лъчевото оръжие.
Хеенрих бавно кимна. Двойната му брадичка се разлюля нагоре-надолу. Изправи се с охкане. С масления светилник изчезна в избата. Мат чу шумолене на хартия. С карта в ръка майсторът на мечове седна отново при групата. Мъжете се сместиха по-близо до него.
— Преди четирийсет години бащите ни започнали да копаят система от подземни тунели през града — обясни дебелият. Досега са готови само два. Първият е много дълъг. Води от Бастиона на Мауриц, под палисадата — до пристанището. Лодар и Мауриц ще изведат по този път жителите на града, които заедно с тях са избягали в Зъба, ако забележат, че кралският дом не може да се удържи.
— А вторият тунел? — поинтересува се Мат.
— Води от тази изба на изток до храма на Вудан. — Месестият пръст на Хеенрих следваше една линия напряко през града до сграда наблизо до източната палисада. — Свещениците наричат храма Нигголайгирхе[32]. На около стотина крачки пред него тунелът се разклонява. В южна посока един ден ще стига до Зъба. Още не е готов. Разклонението на север води до храма на Вудан. Тунелът свършва при големия каменен олтар.
Отново дванайсет чифта очи се насочиха към Мат. Този път в очакване.
— Да хапнем и да пийнем — рече той. — След това ще вземем оръжия и храна и потегляме.
Стените трепереха, сградата се олюляваше. Върху дългата маса в залата на Лодар подскачаха и падаха делви и чаши. На някои места дървената обшивка се откъртваше от стените. От изгрев слънце до ранния следобед северните мъже обстрелваха Зъба с гюллета и каменни късове.
Мауриц и Лодар стояха до отвора за прозорец, плътно прилепени до стената. От прозорците под тях бълваше дим. Обсегът на вражеските оръдия стигаше до осемнайсетия етаж. Долу на площада около Зъба се трупаха насипи от паднали и разрушени части от фасадата.
Почти всички възрастни мъже бяха из сградата, за да гасят пожарите. Останалите при краля и при Говорещия с боговете деца и жени мятаха камъни срещу северните мъже винаги, когато онези се засилеха с тарана си срещу аварийната порта.
Тогава изведнъж обстрелът се прекрати.
— Дали са се свършили проклетите им гюллета? — просъска Лодар.
— Не. — Мауриц посочи разрушената част на палисадата. Там се появиха силуетите на същества с ръст, по-голям от човешкия. С дълги муцуни и сивочерна козина. — Това са тараци! Привлякла ги е миризмата на труповете.
Голяма глутница гигантски плъхове се покатери по развалините на палисадата и с големи скокове се насочи към обсадния пръстен на северните мъже. Мауриц и Лодар изброиха трийсет и шест тарака.
Долу на площада се чуха силни викове. Стрелците с лъкове се приготвиха за бой. Оръдията заеха нова позиция. Всред ликуването на обсадените, които полека-лека се трупаха по отворите на прозорците, зверовете нападнаха редиците на северните мъже. Те вече не можеха да използват оръдията си. Започна ожесточена борба.
— Елуута! — извика едно дете. Мауриц погледна над безкрайната джунгла, която се простираше на юг. Двойка елуута летеше насам, плътно до върховете на дърветата. Жителите на Лаабзиш зареваха от възторг. Черпеха надежда и кураж.