— Течението ще го повлече със себе си. Имам план.
Мат погледна сивите очи на краля. От тях се излъчваха решимост и достойнство.
— Без твоята помощ в Лаабзиш никой нямаше да остане жив, Маддракс. — Лодар взе оръжието от Мат. — Вудан да те благослови. — С това се обърна, отиде на кърмата и се покатери през перилата.
Мат разбра. Не искаше да повярва. Заедно с Аруула се хвърлиха към перилата. Под тях Лодар тъкмо отвърза лодката, постави лазерния пистолет между краката си и пое курс към параходите на северните мъже.
Мат не можеше да откъсне очи от русия мъж в гребната лодка. Беше чел и слушал за хора, които са жертвали живота си за другите. Досега не беше срещал нито един…
Ала нямаше време да се отдава на размишления. Ако искаха жертвата на Лодар да не се окаже напразна, трябваше да действат.
— Аз ще изтичам в машинното отделение — обърна се той към Аруула. — Иди в рулния мостик и дръж здраво руля.
По пътя надолу погледна още веднъж върху дисплея. Обратното броене беше на три минути и четирийсет секунди. Нямаше представа колко възела щеше да успее да развие параходът и дали вече има достатъчно пара. Можеше само да се надява и да се моли.
Мъжете неуморно хвърляха въглища в пещта. Разпалваха огъня, докато парата започна да съска от всички предпазни вентили. Мат не им каза какво беше намислил да направи кралят им в този момент. Без да пророни нито дума, обърна лоста и пусна парата. Мотовилките задрънчаха, гребните колела изстенаха.
— Окей, това е достатъчно! — каза Мат надвиквайки шума. — Сега всички на палубата!
Когато излязоха навън, гребната лодка на Лодар беше на разстояние, от което вече не се виждаше. Но очевидно преследвачите бяха спрели. Преднината на бегълците отново се увеличи на почти шестстотин метра. Вероятно онези тъкмо вдигаха на борда си вражеския крал и мнимото чудодейно оръжие. Богата плячка, биха си помислили. Че канеха смъртта, северните мъже и не подозираха.
Наведени през перилата на кърмата, спътниците гледаха втренчено нагоре към реката. Мат провери малкия дисплей в ръката си. 0:42, 0:41, 0:40…
Гребните колела пореха водата, корабът все повече усилваше хода си. Но дали щеше да е достатъчно? Трябваше да оставят зад себе си повече от хиляда метра.
— Отидете всички при носа! — заповяда Матю. Всеки проклет метър можеше да се окаже решаващ, когато реакторът избухне. Хората изпълниха заповедта му, но същевременно първите се огледаха за краля си.
— Къде е Лодар? — попита един от тях.
— По-късно! — настоя Мат. Менящите се цифри върху дисплея го караха да усеща студени тръпки по гърба си. 0:23, 0:22, 0:20… А нужното разстояние още не беше изминато!
Пътьом взе Аруула от мостика. Беше все едно дали през последните метри корабът ще има кормчия или няма да има. Заедно побягнаха към перилата на носа и потърсиха между тях някакво съмнително прикритие.
0:03… 0:02… 0:01…
И тогава корабите на преследвачите изчезнаха. Изведнъж. И не само корабите. Гората, тръстиките, речният бряг — контурите на ландшафта на около километър и половина от тях се размиха внезапно и изчезнаха. С призрачна тишина се изду ослепително бял купол.
Стояха като замръзнали и гледаха втренчено страховития спектакъл. Куполът растеше и растеше, приближаваше се, изяде кораба — и се сви. Остана изметена равнина, по-гола и от пустиня.
Но това Мат, Аруула и хората на краля не го видяха. Корабът се преобърна! Но не настрани, а напред. Защото кърмата му вече не съществуваше. Куполът от светлина го беше отрязал като с нож на височината на рулния мостик.
С викове паднаха във водата. И не се знаеше дали това бяха викове на ужас или неудържимо облекчение, че са още живи…
Бяха изминали три дни. Мат и Аруула отново бяха в Лаабзиш. Те, както и дванайсетте бойци успяха да излязат живи от реката.
Мауриц пое работите по управлението. Възстановяването на селището щеше да отнеме месеци, може би дори години. Но въпреки големите загуби градът оцеля след разбойническото нападение на северните мъже.
Мауриц, Валдер и Пиероо придружиха Мат и Аруула надолу до реката. Ордата на Пиероо реши да остане в града.
Натовариха на сала провизии, кожи и контейнера на Мат.
— Лаабзиш ви дължи голяма благодарност — каза на сбогуване Мауриц. — Жалко, че си отивате.